Роденият на днешната дата – 10 септември през 1949 г. Виктор Пасков ще влезе след 2 години в учебниците по литература с шедьовъра си „Балада за Георг Хених“. Това е достоен начин да бъде отбелязан статута му на неоспорим български съвременен автор, маркирал достойно едно цяло поколение белетристи. Поколението, което живя през социализма, но не го понесе.
Пасков е не просто изключително талантлив и самобитен прозаик. Той е първата лястовица на постмодерното отношение към творчеството като към нещо цялостно. Може би е първият значим творец, който не се ограничава в един вид изкуство. Кариерата си започва като музикант – в операта и в джаза. Завършил е консерватория в Лайпциг.
По-късно влиза в литературата като поет. Стиховете му са разпилени, няма самостоятелна стихосбирка. Публикувани са на парче в „Литературен вестник“.
Прозата му обхваща няколко романа – „Балада за Георг Хених“, „Германия, мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“ са най-известните от тях. Има и още няколко прозаични книги, за които критиците се изказват противоречиво.
Живее едновременно и паралелно в България и Германия. Заема постове, свързани с културата. Поддържа ясна и конкретна политическа позиция, особено в последните години от живота си. Превеждан е много, негови романи са посочвани в чужбина като знакови за българската литература от края на 20 век.
През последните две десетилетия от живота си Пасков често попада в центъра на културни скандали, влиза в спорове с колеги, събужда противоречиви страсти.
Интересното е, че описана така, творческата и публичната му биография напомня на неговия опонент в един от най-запомнените литературни спорове през първото десетилетие на века.
През 2008 г. във връзка с 40-годишнината от Пражката пролет Виктор Пасков влиза в публичен медиен конфликт с Георги Господинов. Двамата започват епистоларен спор, свързан с поколенческия разрив. Без да си дават сметка, че са огледални изображения, почти идентични повторения на специфичен модел, но в различни поколения. „Бащата“ Пасков срещу „сина“ Господинов в спор за гледната точка към вододелната 1968 година.
„Вие нямате себеподобни. Защото сте подобни само на себе си.“ – изкрещява Пасков в своето писмо. „Мълчанието, вижда се, води само до истерии.“ – отговаря Господинов. И двамата – пророци на самите себе си, маркиращи с викове разстоянието от единия връх на планината до другия.
Освен безспорни литературни качества, освен особен поглед върху света, Пасков притежава и литературен стил, който въздейства върху талантливи писатели от следващото поколение. Четете например Захари Карабашлиев, за да видите в какво се състои писателското безсмъртие на Пасков – не само творби, прескочили синора между поколенията, но и творческа метаморфоза, пресътворяване на влиянието в ритмиката и стила.
Пасков продължава да бъде труден човек дори 10 години след смъртта си. Все още не е легенда, но е близо до това. Бавно се свличат пластовете на ежедневното от ореола му, за да остане само литературното сияние. Което никой не може да угаси. Вече никога.
