Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Стивън Кинг

ГОНКА ИЗ ВАВИЛОНСКАТА БИБЛИОТЕКА

От: Кристин Димитрова Книга: Търси се Автор: Стивън Кинг

 

Стивън Кинг. „Търси се”. Издателска къща „Плеяда”, 2015 г. Превод: Весела Прошкова и Даря Доганова.

„Въпреки че добрите рецензии се поглъщат като вкусен десерт, в крайна сметка водят до лошо храносмилане, безсъние, кошмари, дори проблеми с все по-важния ритуал на следобедното ходене по голяма нужда.”[1]

                                   Из записките на писателя Джон Ротстийн, герой от книгата

    Как се пише рецензия за Стивън Кинг, който от четири десетилетия снабдява нарастващата си публика с първокласни романи на съспенс, а и вече се е превърнал в жанр сам по себе си? Да почнем отначало. „Търси се” е криминален трилър без паранормални явления (сравнително рядко за Кинг) и с активен сюжет (както винаги).

    Годината е 1978. Култовият писател Джон Ротстийн е събуден от трима мъже с маски. Това е моментът, в който той осъзнава колко лошо е да си едновременно богат и отшелник. Надява се, че нападението е заради парите в сейфа му, но образованият глас, който излиза изпод една от маските, му подсказва, че залогът е по-голям. Нападателят се оказва злокачествен фен на трилогията, която някога е изстреляла Джон Ротстийн в небесата на американската литературна валхала. Писателят е автор на обичаната, мразената, почитаната, цитираната и преподаваната на щатско и федерално ниво трилогия за бунтаря Джими Голд. Самият Джими се явява нещо като герой от втора степен – герой на роман, написан от герой на роман – и прилича на смесица между Джеймс Дийн от „Бунтовник без кауза” и Дийн Мориарти от „По пътя”. Но макар да не участва пряко в действието, той е важен негов вдъхновител, защото упражнява върху „истинските” герои от „Търси се” магично въздействие.

     Освен страстен читател, човекът с маската се оказва и безкомпромисен литературен критик. Той обвинява автора, че е допуснал героя му в края на трилогията да се продаде на рекламния бизнес. След това, меко казано, наказва Ротстийн от името на всички бунтари с библиотечен картон. Открадва парите от сейфа му и най-важното, непубликуваните ръкописи с продължението на трилогията. Скоро му се налага да закопае плячката си в сандък, за да я скрие, но междувременно полицията го арестува за друго провинение и така отива в затвора с доживотна присъда. Но не съвсем.

     Действието се прехвърля в 2009 г., където обикновеното американско семейство Саубърс се бори с последиците от финансовата криза. Бащата е останал без работа, майката, която все още работи, е загрижена, но кисела, а синът и дъщерята със страх очакват поредния семеен скандал. На всичкото отгоре, бащата осакатява поради крайно произволна причина, но Стивън Кинг успява да го направи така, че да не изглежда съвсем като в индийски филм. Бедствието е голямо и всяка помощ е добре дошла, но просто няма откъде да дойде. И не щеш ли, синът намира нещо, което ще ги преведе през гладните години. Но дали съдбата има навика да изпраща безплатни подаръци?

   Много скоро двете сюжетни линии се обединяват в настоящето и то е толкова настоящо, че включва дори непредвидено високите разходи за отопление по време на „прословутото полярно застудяване от 2014 г.”[2] Героите се събират на обща времева плоскост и влакчето на ужасите потегля.

    Тези предварителни думи не издават кой знае какво. Действието в „Търси се” тръгва от първа страница и тя е като една от онези таблетки, които, почнеш ли ги, знаеш, че ще искаш да ги изгълташ всичките докрай. Стивън Кинг има отлично отработено темпо на подаване на информацията – нито твърде бързо, така че читателят да изпадне от фикционалния му свят, нито твърде бавно, с труфила от обстоятелства. Сюжетът се движи еднопланово, но нашироко, с множество притоци, които без проблеми се вливат в общото му течение. Сцените в романа са изцяло подчинени на действието и това създава усещането от една страна за много строга организация, а от друга страна – за известна насиленост на моменти. Ако има съвпадения, те са грандиозни, ако има разминавания – те са решаващи. Героите не винаги избират най-целесъобразните решения, но мотивациите им са ясно артикулирани. С две думи всичко, което би заплашило сюжета – а вероятно и не би интересувало читателя – е отстранено.

    Все пак трябва да отбележим, че темпото по средата, където романът незабелязано навлиза в „литературна” фаза, се позабавя. Нахлуват обширни цитати от Ротстийн, сладостни описания на часовете по литература в училище, коментари към реалносъществуващия литературен канон на днешна Америка, вкарани в мислите на героите, както и техни предположения какво би и какво не би направил идолът им Джими Голд. В тези части се усеща един леко възпитателен, почти преподавателски тон, който приучва младия читател на любов към литературата.

    Но защо точно „младия читател”? Защото главният герой Пит Саубърс е момче в горните класове, а и главният злодей, Морис Белами, го опознаваме по-добре като млад. И въобще всички по-важни герои в „Търси се” са съвсем млади, а колкото до детектива в пенсия Ходжис, той така и не успява да повлияе кой знае колко на действието. В този смисъл книгата не крие, че е насочена преди всичко към читателската аудитория между гимназията и университета. Старият писател Ротстийн – забавна смесица от публичните фигури на Филип Рот (литературен патриарх), Джон Ъпдайк (автор на прочута тетралогия), Джеръм Селинджър (отшелник) и Харпър Ли (с новооткрития й непубликуван ръкопис  „И страж да бди на пост”)  – на пръв поглед прави изключение, но той е зле прикрито алтер его на автора. Стивън Кинг в епичен вариант. А пък авторът има право да се появява в какъвто си иска облик в произведението.

     Героите не са нюансирани точно колкото тези на Вирджиния Улф, но и Стивън Кинг не пише „Мисис Далауей”. За нас е важно, че те са впечатляващи индивиди, енергични и пълни със собствени мнения. „Лошите”, както може да се очаква, са по-ярки, защото трилърът си е техен жанр. Сред групата на „добрите” се крият повече творчески пробойни. Малката сестричка на Пит е толкова миловидна, че на моменти човек без да иска стиска палци на убиеца. А цветнокожият Джером е повече от препоръчителен – силен, красив, добродетелен, шегаджия, че и студент в Харвард. Стивън Кинг, който обикновено не дава вид да има някакво отношение към расовите проблеми, видимо се е престарал, за да не му личи. Но той добре познава и хората, и Америка, в която те живеят. И в сравнение с неговите герои, героите на много други майстори на трилъра приличат на шивашки манекени.

    Конфликтът в „Търси се” е смъртоносен и непреодолим. По въпроса за оригиналността му обаче може да се каже това-онова, защото е в опасно съседство с романа на Стивън Кинг от 1987 г., „Мизъри”. И в двата случая литературно зависим психопат приклещва известен писател в уязвима позиция, за да предяви претенции към съдбата на героя му. И в двата случая любовта към книгите се оказва по-силен мотиватор отколкото инстинкта за самосъхранение. Това обаче прави впечатление само в началото, и то само на тези, които са чели „Мизъри”. По-нататък действието се разгръща по свой собствен път и всичко, което остава на читателя, е да следи отблизо движенията на фокусника Кинг и да се чуди как го прави.

    Романът може да се чете и като книга за страстта към литературата. Може да се чете и като съвременна готика, защото колкото повече напредват страниците, толкова по-нечовешки и по-близък до вълк изглежда злодеят. Може да се чете и като втората книга от трилогията за детектив Ходжис, „Мистър Мерцедес”, макар че „Мистър Мерцедес” в никакъв случай не е пропуск за „Търси се”.

     Но може да се чете и вечер, на тихо и топло, с гореща напитка в ръката, заради удоволствието да споделиш рисковете на един свят, в който злото не остава ненаказано. Стивън Кинг не подвежда.

[1] Кинг, Стивън, „Търси се”, ИК „Плеяда”, 2015 г., стр. 218.

[2] Пак там, стр. 114.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори