Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

дамски романи

ЖАНРЪТ НА ЧУВСТВАТА, ПРЕЗРЯН И ВСЕОБХВАТЕН

От: Владимир Трендафилов

В популярната литература има един жанр с особено неустойчиво име у нас. Веднъж го наричат „любовен роман”, друг път – „женска проза”, трети път – „дамско четиво”. В никакъв случай обаче не трябва да се бърка с „женското писане” или „феминисткия роман”, които са видове интелектуална белетристика. Жанрът е общо взето непрестижен. Това е най-жигосваната от критиците книжнина, най-тайната измежду всички читателски страсти, ако изключим, разбира се, групичките по интереси във фейсбук, BG-Mamma или Dir.bg. По-амбициозните автори, които пишат на любовни теми, гледат да не им се лепне някое от горните прозвища и се катерят към билото на безжанровата „сериозна” литература. Тези пък, които нямат нищо против прозвищата, са в огромната част от случаите наистина за окайване.

Защо е тази неустойчивост на жанровото название у нас? Защо нямаме съмнения към кой жанр спада целият поток литература от Джорджет Хейър, Барбара Картланд и Катлийн Куксън до Е. Л. Джеймс, Никълъс Спаркс и Исабел Алиенде, но ако тръгнем да го назоваваме конкретно, няма да се спрем на една-единствена версия? Обяснението е, че жанрът не е пуснал корени у нас и е главно преводен. Получило се е заради социализма. Преди това, между 20-те и 40-те години на миналия век, любовният роман бързо влита на преводни криле в родната книжнина, създава си собствена публика и тъкмо започва да отглежда родни творчески ентусиасти, идва 1944 г. и по този коридор настъпва мрак, тишина и отсъствие за цели 45 години. Тоталитарната ни система мразеше консумативната култура и в частност популярната жанрова литература, защото тия двете предлагаха алтернативни форми на живот и удоволствие встрани от радостите на официалната идеология.

Същевременно, факт е, че темата за любовта се свързва преобладаващо с жени авторки и жени читателки. Това не е само наше наблюдение, а е по целия свят, има своето основание и произтича от различието между традиционните роли в обществото, които са изпълнявали мъжете и жените. В исторически план, равенството между половете е отскоро и е концентрирано главно в евро-американо-християнската част от света. В някои азиатски и африкански части то даже не е открито. Останалото назад в историята и встрани из географията е все патриархализъм, социална доминация на мъжа, стриктно разделение на функциите, които изпълняват половете в обществото. Мъжът ходи на работа, бори се с живота, печели пари и издържа семейството. Жената стои вкъщи, създава красота и уют, гледа децата и се грижи за тяхното възпитание и образование. Мъжът не чете художествена литература. Тя не е мъжко четиво. Той няма и време за четене, освен вечер след работа, когато може да разгърне вестник край камината или пък да зачете някоя научна или историческа статия в последния брой на списанието, което получава. Художествената литература е за жените, тя е нещо несериозно, защото не съдържа факти, а някакви измислици. Така, на база на ежедневното си битие и на литературата, която потребява, мъжът се е изградил като специалист в областта на социалната борба и надпревара, а жената се е специализирала в сферата на човешките чувства и взаимоотношения, които са сърцето на художествената литература. С една дума, литературата, на която се радваме днес – не само масовата, но и въобще художествената, е оцеляла най-вече благодарение на женския вот в Парламента й.

Горната схема е добила яснота и плътност някъде във втората половина на ХVІІІ век, когато в Западна Европа вече е имало някакво наличие на масова читателска публика. Първият английски роман на чувствата и взаимоотношенията се появява през 1740 г. Това е „Памела” на Самюъл Ричардсън, първият английски и паневропейски бестселър, който се задържа като любимо четиво на публиката (преобладаващо женска, разбира се) в продължение поне на стотина години. Романът е в писма, което Ричардсън използва като техника за надникване във вътрешния мир на героите. Главната героиня, едноименната Памела, е петнайсетгодишно слугинче в заможен бюргерски дом. Синът на хазяйката, младо и разглезено леке, се опитва да я прелъсти и отказът й само го настървява да пробва нови и нови стратегии, за да постигне целта си. Даже по едно време я отвлича и прави опит да я изнасили. Памела обаче категорично, дори на моменти с риск за живота си, отблъсква набезите му, улавя манипулативните му хитрини и убива у него всяка надежда за предбрачен секс. Смаян и очарован от характера й така, както е бил привлечен и от красотата й, кандидат-прелъстителят постепенно, не без борба със собствените си предразсъдъци, се влюбва в нея, предлага й брак и бива ощастливен със съгласие. До ден днешен критиците не са единодушни относно кой от двамата е по-изкусният манипулатор.

Това е първият любовен роман на модерната епоха. По-нататък, както знаем, никнат легиони от подобия. Само че има един парадокс. „Любовни романи” си ги наричаме само ние. В английската традиция такъв термин няма. Никъде няма да срещнете “love novel” или “erotic novel” като жанрови названия. Най-много да ги видите като описателни прозвища на конкретни произведения. И това не е случайно. В английската традиция съществува един по-хубав термин за същия тип четива – „романс” (romance). У нас тази дума извиква асоциации най-вече с едни стари руски шлагери, които вървят под името „цигански романси”, но в литературите на Обединеното кралство тя има стара терминологична употреба, водеща назад чак до ХІІ век, когато френските трубадури разпространили из цяла Западна Европа, включително и на Острова, своите дълги епически песни поеми за легендарни земи, мъдри крале и храбри рицарски авантюри, всичките до една осъществени в името на една или друга рицарска „дама на сърцето”. Наричали ги именно „романси” – от „романш”, дума, която е сочела, че това са „несериозни” произведения, съчинени на местен варварски диалект, а не на цивилизован латински. Романсът, с една дума, както сега, така и тогава, е бил популярен жанр, литературна или литературно-музикална разновидност на бестселъра. И тъкмо понеже е бил популярен и несериозен, авторът му не се е чувствал длъжен да робува на фактите – какъвто е бил канонът на „сериозната” литература, а е имал пълното право да си измисля каквото си ще. И обикновено е запазвал анонимност.

Средновековният романс – средновековният бестселър – имал огромен успех сред публиката, защото й доставял, ако не информация, то поне удоволствие. Тематиката му също се развила през трите века на първенството му между жанровете. Отначало романсът разказвал за бойни подвизи, извършени в чест на споменатата „дама”. После интимната част от сюжета взела бързо да се разраства и скоро романсът се превърнал в история за бойни подвизи, примесени с интимни премеждия. В някои по-късни романси интимните преживелици даже заели сърцевината на сюжета. Стихът междувременно престанал да бъде задължителен за жанра и се появили романси в проза, първообрази на модерния роман. С една дума, тъкмо хармонията между приключенията и чувствата ражда романа, какъвто го знаем. И така до ХVІІІ, ХІХ и ХХ век, когато се развива масовата читателска публика и се създава митологията, че, видите ли, чувствата в литературата са женска територия, а действията – мъжка. Глупости, но увековечени и непрекъснато възпроизвеждани. До днес. Кое е първо, тоест, в историята – ниското средно ниво на тази литература или надменният критически поглед към нея? Кокошката или яйцето?

Според официалното определение на американската Асоциация на авторите на „романси” (т. е. на „любовни романи”, „женски прози” или „дамски четива”) „романсът” предлага история за двама души, които се влюбват един в друг и след това се заемат да развият чувствата си в сериозна и здрава връзка. Звучи елементарно, нравоучително, възпитателно – но е ефикасно. Дори първообразът – „Памела” на Ричардсън, отговаря на дефиницията. Фактически, това е хем дефиниция, хем схема за писане. От литературоведска гледна точка тя може да изглежда семпла и смешна, непресторено несериозна. Нямат брой литературните критици, които обвиняват жанра именно в органична несериозност. Идеята им е, че тази литература не говори истината за живота, а заблуждава читател(к)ите си, пълни им главите с празни блянове и отклонява вниманието им от „истинските” проблеми на света. Под „истински” проблеми подобни идеолози обикновено разбират ветрилото на социалната проблематика, предпоставена като матрицата на обществото. Това, което не е социална проблематика, е за тях „ескейпизъм” – от английската дума “escape” (бягство). Бягство от важните проблеми на деня, бягство от действителността, бягство от живота, бягство от търсенето на знание за истината на нещата.

Как да изясним кое е вярно и кое – не? На „романса”, независимо как ще го наречем на български, можем да погледнем по два начина – като на дефиниция или като на вместилище. Като на принципна теория или като на досегашна практика. Като на тематична същност или като на елементарен сбор от всичко писано досега под същото заглавие. В качеството си на вместилище видът му на пръв поглед е отчайващ: вътре ще намерим страшни простотии, блудкави клишета, какъв ли не боклук. Но ще открием и известен брой великолепни четива. Тук е например, уж парадоксално, „мъжът писател” Гюстав Флобер с „Възпитание на чувствата”. Тук е Джейн Остин с шестте си знаменити романа. Тук е Емили Бронте с „Брулени хълмове” – книга, която някои изтъкнати британски критици смятат за най-съвършената творба, писана на английски език. Да, и тя отговаря на горната дефиниция. Тук е и друг „мъж” – Томас Харди с всичките си 14 роман(с)а. Вървим по-насам във времето и достигаме „Любовникът на лейди Чатърли” на Дейвид Лорънс и „Отнесени от вихъра” на Маргарет Мичъл, още по-насам – „Начин да се обичаме” на Стан Барстоу, още по-нанасам – Колийн Маккълоу, Исабел Алиенде и Никълъс Спаркс, които може да не са Остин и Бронте, но не са и „арлекини”. Какво става всъщност с този жанр, къде стои и какво точно съдържа?

Всъщност този тип роман не е непременно любовен, макар че любовта е винаги някъде в центъра на темата. Затова и „романс” е по-добрият термин. Любовта е само емблема. Това е роман на чувствата и взаимоотношенията, а любовта е неизменно там, защото е матрицата на човешките чувства и взаимоотношения. Това е положението. Опитайте се да си представите някое друго чувство като матрица на този жанр и ще видите колко по-тесен, колко по-частично интересен ще ви се види той. Представете си читател да грабне и да зачете жадно някой роман на радостта, после втори, трети и така нататък. Или роман на яда. Или на завистта. Или на безметежното щастие. Или на стиснатостта. Ако литературният пазар се състоеше от такива секции на чувствата, читателите вероятно биха надничали из широк кръг от тях, биха се позачитали из този-онзи, но със системна периодичност биха се събирали пред секцията за любовта. Любовта не е само единично чувство като останалите изброени. Човек може да се ядосва, радва или завижда съвсем насаме. Но любовта е чувство, което, макар и да се изпитва индивидуално, въвлича в себе си винаги минимум двама души. Другите са индивидуални чувства. Само любовта е интегративно чувство, а следователно и матрица на човешките взаимоотношения, а оттам – на обществото.

Тези потенции са много слабо реализирани досега в историята на литературата, но опитите явно ще продължават и нататък. В момента се развива глобално една устремна хибридизация на сериозното и пазарното четиво. Правят се все по-системни опити да се съчетаят популярните теми с високото писане. Не знаем какво ще произтече от тази поточна амалгама, но че ще се появят интересни явления и заглавия лично аз нямам съмнение. Днес не е точно период на литературни върхове, но пък повечето къси интервали от литературната история са точно такива. Важното е да се чете, мисли и сравнява, другото е от Бога.

В момента, както знаете, тече конкурсът „Моята любима книга за 2015 г.”, в който има право да участва всяка новоиздадена книга у нас, без значение преводна или българска. Разклонен Е на тематични секции и читателите избират съответните си заглавия чрез гласуване онлайн. В категорията, доста спорно наречена „дамски романи” (както вече говорих), са се класирали, съгласно регламента на този етап, три книги: „Виж ме” на Никълъс Спаркс, „Грей” на Е Л Джеймс и „Японският любовник” на Исабел Алиенде.

Ето по няколко думи за всеки от тях. Никълъс Спаркс е плодовит автор на романси, някои от които с криминална подплънка. Този е поредният от тях и е може би сред четирите най-добри. Двамата герои са своеобразни Ромео и Жулиета, разделени рязко от социалните си принадлежности. Момчето е израснало, без да усети кой знае какво внимание от страна на родителите си, има криминални петна в миналото си и проблеми с гнева в характера си. Момичето пък произхожда от добро и грижовно семейство. Двамата се харесват и сближават, но тъкмо чувствата им да се развият в съвместна идилия, разделеното им минало започва да ги дърпа в различни посоки. Въпросът е, кое ще надделее в крайна сметка.

„Грей” е четвърто заглавие от една световноизвестна напоследък поредица на Е Л Джеймс и всъщност представлява сюжета на първото от тях („Петдесет нюанса сиво”) през погледа на другия основен персонаж. Историята е версия на синтезираната приказка за красавицата Пепеляшка и звяра принц. Тя е простодушна и храбра студентка, той е богат маниак на тема контрол. Тя му прави силно впечатление, въпреки че той не осъзнава това, защото е блокиран от биографични травми, които му повеляват да третира жените като сексуални робини. Студентката приема играта му и полека-лека успява да се вмъкне под психическата му бронежилетка и да го очовечи, а оттам и да го влюби в себе си. Междувременно историята е гарнирана с доста експлицитен секс. Традиционният житейски сюжет „от любов към секс” се превръща тук в „от секс към любов”.

Историята, която разказва Исабел Алиенде в „Японският любовник”, е пак за едни Ромео и Жулиета, този път поместени в навечерието на Втората световна война. Враждуващите Монтеки и Капулети тук са заместени с различието между етническите принадлежности на главните герои – тя е еврейка от Източна Европа, а той е японец; общностите им са съвършено различни, но в същото време са еднакво рестриктивни по отношение на изискванията си „нашите да си се женят за наши”. Монтеки и Капулети побеждават, но и любовта остава да тлее през следващите десетилетия. Една форма на трайна взаимност, силно трогателна сама по себе си и доста непрепоръчителна като масова житейска практика. Вестник „Уошингтън Поуст” основателно нарича авторката „мелодраматичната дива на магическия феминизъм”.

Аз съм дотук. Оттук нататък е заключителният етап на конкурса.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори