Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

historical-fiction

Исторически ли е историческият роман?

От: Петър Величков

Историческият роман, какъвто битуваше масово допреди 1989 г. у нас, обикновено скрупульозно представяше установени факти и събития. Повечето наши и чужди автори обикновено прибавяха към историческите герои и други, най-често главни персонажи, измислени от тях. Тази търсена документалност на подобни текстове постепенно се оттегли на по-заден план напоследък.

Съвременният исторически роман просто е неузнаваем – много любовни романи минават за исторически; трилъри, фентъзи – също. Да не говорим и за революцията в жанра след появата на „Името на розата” от Умберто Еко и особено на „Шифърът на Леонардо” от Дан Браун. Последният предизвика едва ли не цяла индустрия, базираща се на мистификации, непроверени факти и неизясними исторически събития.

Това, което нашумява  по света, изкачва класациите, превръща се в световен бестселър, няма как да подмине и българския пазар. В днешния исторически роман по принцип авторите залагат на тайнственото, необяснимото, все едно дали се е случило някога, или не. Този опиум е толкова пристрастяващ, че и възрастните читатели, някогашни почитатели на класическия исторически роман, се опияняват от него, а да не говорим за по-младите читатели. Понякога етикетът „исторически” има и вредно въздействие – мнозина възприемат неверни трактовки на отминали събития, прочитайки ги в роман.

Сред най-добрите образци у нас през 2015 г. неслучайно на първите места са образци на новия исторически роман, в които миналото е само фон, на който се разиграват драми със съвременен привкус, а авторите се опитват не толкова да пресъздават автентичността, колкото да въздействат на емоциите на читателите си. За разлика от класиците те напоследък дори не си правят труда да описват реални исторически личности от епохата, в която развихрят въображението си.

„Светлината, която не виждаме”
На пръв поглед издателство „Сиела” рискува с издаването на твърде обемистия роман „Светлината, която не виждаме” ) на Антъни Доер – непознат и неутвърден автор у нас. Още в началото с два цитата – от Филип Бек за бомбардирането от немците на Сен Мало през 1944 г. и от Йозеф Гьобелс за мощта на радиото, писателят маркира изграждането на образите на главните си герои.

Французойката Мари-Лор Льоблан е сляпа, дъщеря е на ключаря на Природонаучния музей в Париж, която бяга при немската окупация на френската столица в Сен Мало. Вернер Пфениг пък е слабичък немски войник, за когото радиото се превръща в страст и спасение. Той е изпратен на фронта, за да засича радиопредаванията на френската Съпротива. А Мари-Лор взема участие в нея. Така радиото пресича съдбите им. Колкото до мистериозните модели в стил „Дан Браун”, то да споменем, че и тук има нещо подобно – бащата на Мари-Лор крие безценен диамант, а немският офицер отчаяно го издирва из Европа заради лечебната му сила.

Веднага след излизането си романът получи наградата „Пулицър” за художествена литература за 2015 г. и се нареди сред 10-те най-добри романа за 2014 г. на „Ню Йорк Таймс”. Още повече че това не е толкова книга за войната, колкото невероятна история на герои в драматично време – с послание да не се забравя, че след злото идва добро, а след мрака – светлина… Накрая би трябвало да споменем, че авторът е правил близо 10-годишни проучвания на историческите извори, преди да напише романа си.

„Дамата с червения мундир”
В центъра на сюжета на „Дамата с червения мундир” (Kit) на Марина Фиорато е драматичният живот на действителна личност – Кит Кавана, живяла през XVII в. Това е седмата книга на писателката, издадена у нас, при това от едно и също издателство – „Кръгозор”.

Броят на преведените нейни романи е голям плюс за налагането й на българския пазар, ако сравним с Антъни Доер, който се издава за пръв път. Както и в предишните си, увлекателно написани книги – „Стъкларят от Мурано“, „Тайната на Ботичели“, „Мадоната на бадемите“, „Дъщерята на Сиена“, „Венецианският договор“ и „Беатриче и Бенедикт“, така и в „Дамата с червения мундир” Марина Фиорато се е постарала да опише героинята и епохата достоверно и запомнящо се. Прави проучвания в три страни – Ирландия, Италия и Англия, и е впечатлена от смелостта на Кит Кавана да се изравни с мъжете в един суров свят на войната.

Но коя е Кит Кавана, позната още като Крисчън Уолш, Крисчън Дейвис и по-късно като Мама Рос?
Родена е през 1667 г. и имат със съпруга си Ричард бирария в Дъблин. През 1702 г. той изчезва, защото го прибират в армията –избухва войната за испанското наследство. Кит решава да го последва. Тя отрязва прекрасните си червени коси, облича военния мундир и влиза смело в мъжкия свят. За да не я разкрият и за да оцелее, тя уверено се държи като мъж и успява да заблуди всички. В битките рискува живота си. Започва да се влюбва в благородния капитан Рос, който я обучава и покровителства, но тя неочаквано попада на следа, която ще я отведе до мъжа й…

Житейската история на Кит е достатъчно пикантна, толкова е неочаквана, че и романист с щедро въображение трудно би измислил някои факти. Например, за да изглежда наистина като мъж, тя си поръчва фалшив мъжки член от сребро. Предпочита да признае бащинство на детето на жената, с която се запознава по време на походите си, вместо да разкрие истинския си пол. Марина Фиорато се опиянява от духа на героинята си и вдъхновено проследява шеметния разказ за геройствата й на бойното поле, заради които дори е наградена от херцог Марлборо.

Кит обаче е принудена да напусне полка, за да не бъде разкрита. Тогава тя отново облича роклята, макар че не е настъпил краят на войната. Накарват я да шпионира французите и тя попада в епицентъра на ожесточени политически игри, заговори, интриги и клевети. Сега трябва да използва другите си, женските си възможности, а бойно поле вече са балните зали и салоните, където думите заместват куршумите. Ето как романът на Марина Фиорато ползва историята, за да се превърне в авантюристично-романтичен коктейл, чудесно смешение на различни литературни жанрове.

„Орденът на асасините: Единство”
Още по-интересно е да се замислим за успеха на осемтомната поредица на Оливър Боудън и по-специално „Орденът на асасините: Единство” Това е седмият роман по култовата компютърна игра Assassin’s Creed: Unity. Старо правило гласи, че всеки нов том предизвиква интерес и към предхождащите го – това на практика се потвърждава от търсенето на тази поредица у нас. Между другото вече е отпечатан и последният, осми том.

Оливър Боудън е псевдоним на известния писател и уважаван историк Антон Джил. Дебютира през 1984 г. с документална книга, като през последните близо 3 десетилетия е публикувал 35 заглавия. През 1991 г. излиза първият му исторически трилър City of the Horizon от поредицата „Египетски загадки“. Антон Джил обаче нашумява с псевдонима си Оливър Боудън, ползван за поредицата си от исторически фентъзи романи „Орденът на асасините“. Тя е базирана на компютърните игри Assassin’s Creed. Първият роман „Ренесанс“ излиза през 2009 г. В свое интервю Боудън споделя, че е запален геймър и е получил голямо вдъхновение от играта. Успехът на серията му у нас е обясним с интересите на най-младите читатели от т.нар. компютърно поколение. Първата част на играта – Assassin’sCreedI, стана една от най-продаваните игри на всички времена.

„Орденът на асасините: Единство” е издание на „Ера”, както предхождащите шест тома и следващият – осмият. Авторът ни отвежда през 1789 г. във величественият Париж, който е обхванат от баталиите на Френската революция. Павираните улици почервеняват от кръвта на хората, изправили се пред деспотичната аристокрация. Но справедливата кауза на революцията изисква висока цена.

Текстът започва впечатляващо, сбито и емоционално. На 12 септември 1794 г. Арно Дориан записва в дневника си: „Тя притежаваше грацията на танцьорка и майсторството на фехтовчик. Чувстваше се в свои води както в дворцовите зали под пламенните погледи на всички мъже, така и в битка. Очите й обаче криеха тайни. Тайни, които се надявам да разбуля. Вземам отново дневника й. Иска ми се да положа длан върху листа, да погаля думите с върховете на пръстите си, защото те са част от нейната душа. Започвам да чета”. Цитираме, за да се види елегантната простота, съчетана с емоции, към която се стреми не само Боудън, но и споменатите вече Марина Фиорато и Антъни Доер.

В тези бурни времена, когато разделението между бедни и богати достига връхна точка и единството на народа се пропуква, млад мъж и жена – Арно и Елиз – се борят да отмъстят за всичко, което са загубили. Те са въвлечени във вековната битка между асасини и тамплиери. Героите попадат в свят, който е пълен с толкова смъртоносни опасности, че никой от тях не може да си ги представи. Боудън забележително добре пресъздава динамиката и интензивността на действието. Картината на нравите, начинът на живот и несигурността на епохата са обрисувани със замах и въз основа на автентични документални свидетелства. Боудън умело доразвива историята през призмата на компютърната игра и я използва като старт на едно наистина вълнуващо приключение…

Нямам представа занапред какво ще е развитието на историческия роман, по-скоро ми е любопитно кога творби от други жанрове ще започнат дотолкова да му приличат, че ще започнат да ги наричат най-напред исторически, че после с друго име.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори