Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Литературната критика – секира или гъше перо

Литературната критика – секира или гъше перо (част I)

От: Всичко за книгите

Интервю в две части с Амелия Личева, Владимир Трендафилов, Йордан Ефтимов, Кристин Димитрова и Марин Бодаков

1. Какво е оперативна критика и защо е необходима?

Амелия Личева: Оперативната литературна критика е ритмично появяващо се, аргументирано, неимпулсивно мнение за книга. Много държа на неимпулсивно, защото не съм привърженик на писането, което възклицава и свежда мнението до емоцията… Без оперативна критика писателите нямат коректив, а читателите не могат да си отговорят на въпроса основателни ли са интуициите им за литературата, или не.

Владимир Трендафилов: Оперативната критика е кухнята на литературните ценности. Това е полето на рецензиите и отзивите. Там се забелязват едни книги и се отхвърлят други, но никое мнение не е окончателно, защото всяко е предпоследно.

Йордан Ефтимов: „Най-голямата заплаха за свободата е отсъствието на критика“, казва Уоле Шоинка. За мен оперативната критика е… състезание, в което красив интелект среща друг красив интелект в схватка. И това е не само зрелищно, но и с дълъг послевкус.

Марин Бодаков: Като вестникар, постоянно притискан от времето, съм далеч по-сигурен що е то „оперативна”, отколкото що е то „критика”. А ми се се струва, че литературната критика е необходима именно заради онази своя фундаментална неопределимост, която да не позволява дискусията за литературата да уседне, самата литература да се самоумъртви.

Кристин Димитрова: Критиката е важна алтернатива на пазарната статистика. Иначе ще излезе, че най-продаваното произведение е и най-качественото, а всъщност най-добрите търговци ще вървят напред и ще ни диктуват какво да си мислим. Читателят има право да си мисли и свои неща. В числото на читателите включвам и критиците.

2. Поради какви причини бе прекъсната традицията в оперативната литературна критика през последните 20 години?

Кристин Димитрова: Критическата институция е социално слаба институция. Тя е като библиотеките, като училищата, като националните картинни галерии. За да има критика, трябва на първо място да има списания и вестникарски страници, които да й отделят място. Свидетели сме как през последните години литературните страници на всекидневниците изчезнаха.

Йордан Ефтимов: Прекъсването дойде с изчезването на медийното пространство за критика, от една страна. От друга страна обаче, до 1989 г. критиката бе под силен контрол, така че веднага след това имаше просто пустош на мястото на критиката. Никой не искаше да пише критика, защото ролята на критика беше роля на изпълнител на поръчки.

Амелия Личева: Друга причина е дискредитирането на критиката, дължащо се на своеобразното роднинство, което свързва пишещите в България, и липсата на адекватни рецензии за силни или слаби книги. Така че сме длъжници на читателите, особено що се отнася до същинското критикуване и посочване на провалите.

Владимир Трендафилов: Няма влог в нея. Критиката не може да се самоиздържа. Трябва някой да плати, за да има тук или там територия за независими критически мнения. Иначе критиката изчезва или се превръща в реклама.

Кристин Димитрова: През последните години пазарът се изостри, силата и оцеляването се превърнаха в основни достойнства и място за дългосрочен влог в бъдещето сякаш не остана. А критиката е именно дългосрочен влог.

3. Кои са вашите инструменти при създаване на критически текст?

Марин Бодаков: Преди всичко способността ми да чета едни текстове в историческия контекст на други текстове…

Кристин Димитрова: Инструментът, на който най-силно разчитам, е внимателното четене. Най-важното за мен е да „вляза” в книгата, да усетя спокойно какво ми се казва вътре, да чуя гласа на автора. Оттам нататък търся стил, жанр, индивидуални особености на писането, сюжет, герои, баланс на композицията, конфликт, тон, чувство за хумор, значимост на проблема, излишъци, неточности, празноти, ограничения, широта, дълбочина, изненади.

Йордан Ефтимов: Имам си няколко комплекта…  В началото на заниманията си с критика използвах много термини – това се нарича неймдропинг. Гледах да покажа колко много знам. Сега употребявам плашещи думички много по-рядко.

 Амелия Личева: Пазя се от директни оценки, предпочитам да внуша, а не да натрапвам мнението си.

Можете да прочетете първа част от интервюто тук: Литературната критика – секира или гъше перо (част II)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори