Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Тери Пратчет

Какъв писател е Тери Пратчет?

От: Владимир Полеганов

Последната засега книга от Тери Пратчет на българския пазар е особена история. Това не би трябвало да е изненадващо, като се вземе предвид творчеството на писателя, в което е видимо почти всяко измерение на „странната” литература – от жанра фентъзи до този на научната фантастика. Но в „Светът на акото” особеното е, както се вижда още от заглавието, някак по-осезаемо. „Пигментът на въображението”, да използваме цитат от една друга книга на Пратчет, тук е произвел една оцветена в кафяво нетипична детска история. И макар скатологичното – онова, което свързваме с изхвърленото от нашите тела, винаги да е било едно от основните обиталища на хумора, „Светът на акото” е далеч от сборник с вицове по темата.

Важно е още в началото да се отбележи, че това е въображаема книга. Внимателните читатели на Пратчет вероятно си спомнят за нея още от „Смрък”, романът на писателя от 2011 г. „Светът на акото” е детска книжка от Света на Диска, а авторката й Педагогия О’Майна е една от най-известните детски писателки в Анкх-Морпорк и любимка на сина на командир Сам Ваймс от Градската стража, който се появява не само в гореспоменатия роман, но и в редица други. Казано иначе, „Светът на акото”, в която едно момче отива на гости на баба си и това поставя началото на неговия интерес към всеки продукт на човешката, животинската и дори драконовата отделителна система, е металитература – книга, която съзнава своята изкуственост. И чиято тема е една от най-естествените функции на тялото. Типично за Пратчет. Появата й в късния етап от творчеството на писателя е съвсем логична, защото поредицата романи за Света на Диска, която някои съвсем мързеливо наричат „хумористично фентъзи”, е една от най-внимателно конструираните измислени вселени. Светостроенето на Пратчет е видимо и от птичи поглед: достатъчно е да се отвори която и да е негова книга, включително и „Светът на акото”, и ще забележите обяснения, бележки под линия, цитати. Всички те добавят така необходимите за един жив свят детайли. А Пратчет рядко е лаконичен под линия. Той разгръща въображаемия си свят като всеки друг ерудиран постмодернист, но за разлика от Умберто Еко или Дейвид Фостър Уолъс тук играта е още по-голяма, защото вратите, които отварят обясненията на Пратчет, често не водят до места от нашия свят.

„Светът на акото” е една от тези врати. Книгата е една развита докрай бележка под линия, едно доуплътняване на живота в безумния мегаполис Анкх-Морпорк. Като такава, тя трудно може да бъде определена за значима в контекста на творчеството на Пратчет, но без съмнение е интересна.

Текстове като „Светът на акото” и „Къде е моята крава?” (също книга от анкх-морпоркската литературната сцена) са едни от местата, от които се вижда ясно до каква степен фантастът е изградил света си. Подобно нещо има в творчеството на Толкин, прави го и Дж. К. Роулинг с „Фантастични животни и къде да ги намерим” от въображаемия зоолог Нют Скамандър от света на Хари Потър.

Вярно е, че фентъзито е комерсиален жанр и публикуването на такива книги може да се приеме като следствие от жаждата на пазара за още и още от един успешен продукт. Може би това е имал предвид и Джонатан Джоунс с провокативната си статия за „Гардиън”, в която описва Пратчет като слаб писател, който не заслужава внимание. (Кратко отклонение за контекст: интересното е, че този вопъл отразява донякъде едно класическо, а и много по-сериозно есе на британския фантаст Майкъл Муркок, критикуващо писането на автори на епично фентъзи за деца и юноши, като Толкин и К. С. Луис, като „потискащ знак за интелектуалния ни упадък”.) Всъщност истината е, че Джоунс няма как да е имал предвид нещо различно от тази стереотипна представа за фентъзито, защото още във второто изречение от текста си заявява: „Не съм чел и една от книгите му и не планирам да го правя”. Затова и мнението му не породи безспорно нужната и сериозна дискусия „добър писател ли е Пратчет” (която има и още един, подтекстов въпрос: „Добри писатели ли са жанровите автори?”), а хвърли светлина върху едно типично за ерата на интернет поведение, което вече явно е стигнало и до „високите” и „сериозни” интелектуални среди – това на интернет трола. Тролът се появява, прави коментар, чиято единствена цел е да предизвика силна реакция, и изчезва. Изказвания като това на Джоунс, понеже са лесно разпознаваеми като тролски, не постигат нещо повече от осигуряване на краткотрайно пространство за шоу. Те вероятно са по-пагубни за литературата от творчеството на който и да е популярен писател. (Още една справка вместо бележка под линия: последните четири романа на Маргарет Атууд са научно-фантастична трилогия и антиутопия, последните два романа на Дейвид Мичъл са фентъзи и модерна готика, последният роман на Казуо Ишигуро е митично фентъзи. Така че може би пo-важният въпрос е какво означава тази широка употреба на фантастичното по ниските и високите етажи на съвременната литература?)

А що се отнася до Пратчет – само времето може да покаже кой ще остане и кой – не, но със своята постмодерна пародия, с употребите на не един и два жанра, с игривия си език и неоспоримо живото си въображение създателят на Света на Диска засега се е доказал като адекватен не само на търсенията на фентъзито, но и на тенденциите в „сериозната” литература.

И дори незначителна книга като „Светът на акото” поставя редица интересни въпроси за възпитанието, инициативата, познанието и въобще за функциите на организма, наречен модерен свят. Джефри, главният герой, попада в големия град и започва да го изследва с типично детска необремененост на любопитството. Воден от интереса си към акото, интерес, който не е нетипичен за герой от популярната литература за деца във Великобритания, той не само се запознава с мегаполиса и суеверията и привичките на жителите му, но и събира лична колекция, истински „музей на акото”. Историята е по пратчетовски искрена и в същото време иронична. Както отбелязва писателката А. С. Байът в рецензията си за гореспоменатия роман „Смрък”, Пратчет е много добър в правенето на връзки между различните значения на думите, на образите. Той не само изгражда нови светове, но и гради мостове между тях и старите. Творчеството му поддържа живо нещо, което с отминаването на детството изглежда забравяме: играта е път към истината.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори