Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

king15

Любимата книга: „Търси се“ и се намери, за Стивън Кинг е

От: Митко Новков

Резултатите от конкурса „Моята любима книга“ на онлайн портала „Всичко за книгите“ вече са известни – победител с 13,2 % от гласовете е трилърът „Търси се – който го намери, за него си е“ („Плеяда“) на Стивън Кинг. След него са две книжни тела с автори българи – гидът „101 отбивки“ („Сиела“) на Иван Михалев и Елина Цанкова и „Дневник от панелните блокове“ („Пощенска кутия за приказки“) на Никола Крумов. Моят фаворит „Смрък“ („Архонт-В“) на Тери Пратчет е чак на шесто място, преди него са отново писмовни продукти, работа на български имена – „Гатанки от небето“ („Хермес“) на Ивинела Самуилова и „50 места, които да посетите в България през 2016 г.“, колективно дело на сайта „за необикновени пътешественици“ peika.bg.

Прави впечатление, че сред шестицата има само два романа, което ме изненадва. Според мен любима книга все пак значи нещо, което ти доставя удоволствие, което с наслада препрочиташ, развличаш се, забавляваш се и се въздигаш. Всеки си има такава книга, за мен тя е втората част от великата поредица на Александър Дюма „Тримата мускетари. Двадесет години по-късно“. Разказва за Фрондата – времето, когато френските благородници вдигат шпаги срещу фаворита на кралица Ана Австрийска – кардинал Мазарини, фактически господар на Франция до смъртта си през 1661 г. Приятелите дори се разделят: на страната на кардинала и на малолетния крал Луи XIV са Д’Артанян и Портос, в услуга на водачите на Фрондата – архиепископа на Париж кардинал Дьо Рец и принц Де Конти, пилеят време, енергия и бойни умения Атос и Арамис. Разбира се, в „Дневник от панелните блокове“ при много широко затворени очи също можем да припознаем единен сюжет, въпреки че съдържанието ѝ е карашик – има и истории, и разкази, че и стихове. Но останалите три книги са повече за полза, отколкото за разтуха – туристическите справочници са ясни, упътват къде и как да отидем; а „Гатанки от небето“ приличат на духовен пастир, насочващ ни да открием смисъла на вярата и да му се отдадем. Нещо като гозба от Халил Джубран + Хорхе Букай + Дейл Карнеги + Тома Кемпийски + Мирзакарим Норбеков + Ернст Мулдашев + …………… (името на следващия гуру всеки да посочи сам).

Първото място на Стивън Кинг си е сякаш запазено. Той е достатъчно наложил се автор, спомням си как с „Мъртвата зона“ превърнах една своя приятелка в негова читателка до гроб. Разбира се, „Търси се – който го намери, за него си е“ не е сред най-силните произведения на писателя като „Кери“, „То“, „Гробище за домашни любимци“, „Мизъри“ или споменатата вече „Мъртвата зона“, но пък носи всички черти на почерка му – съспенс, хорър, странни случки с хора през нощта… Само да спомена, че два от забележителните американски филма, номинирани и за „Оскар“ – „Изкушението Шоушенк“ и „Зеленият път“, са по негов сценарий. Изобщо Холивуд обича Кинг, много от книгите му са екранизирани и то, никак не зле. В „Търси се“ сякаш авторът се подхлъзва да имитира себе си – сюжетът много прилича на „Мизъри“, но това е в началото, след това захваща „по собствен път“, както отбелязва Кристин Димитрова в отзива си за романа. Фактът, че точно той беше обявен за „Любимата книга на 2015 г.” – един роман за страстта към четенето и за обсебеността от литературата, би могъл да ни навее много мисли, все шантави. Ето една от тях: „Търси се“ е първи не защото е съспенс и хорър, а защото в основата му стои обичта към книгите и техните герои, не обаче и към техните автори; следователно всеки автор, който не е на висотата на своя герой, може в един момент да отвори очите си със сепващото го: „Събуди се, гений!“. И да си получи заслуженото, след като шмекерува с читателското доверие.  Известно е, че сър Артър Конан Дойл бил принуден от своите читатели да върне към светлината Шерлок Холмс, Джон Ротстийн пък плаща с живота си за това, че своеволно и някак през пръсти се е отнесъл към своя „култов герой Джими Голд“. Читателите не прощават, понякога съвсем буквално…

При сравнение между двете класации – пазарната на „Хеликон“ по брой продадени екземпляри и тази на „Всичко за книгите“, която отразява откровените предпочитания на читателите, излиза интересно обстоятелство: любимата книга изобщо не е сред 100-те най-купувани през 2015 г. Няма го там и „Дневник от панелните блокове“, но да кажем, че за него е разбираемо – „Дневникът“ се продава само в една-две книжарници или можеш да си го поръчаш през онлайн магазин. При това положение мигом изскача важен „социологически“ въпрос: как начинът на гласуване влияе върху резултата? В тази връзка напълно разбирам българските политици, побиващи ги тръпки от електронното гласуване: няма начин то да не посегне на процентите им. Макар че, от друга страна, пътеводителят „101 отбивки. Идеи за пътешествия до малко познати места в България“ би могъл да ги обвее с облекчение: и в двете ранглисти той намира признание, класирайки се все на челни места – на второ като любима книга, на пето като най-продавана. Тоест, ако качеството е солидно (а за „101 отбивки“ това несъмнено важи), стоиш си крепко и масивно във всяка една класация…

Но като че ли най-озадачаващото при сравнението между двете класации е отсъствието сред любимите книги на най-продаваната – „Нещата, на които не ни учат в училище“ на Емил Конрад. Върху този случай може да разсъждаваме само дедуктивно: нямаме достатъчно „улики“, за да заковем неизбежно тълкувание, така че ще предложим цели три хипотези, най-вероятните. Първата е за възрастовото различие в респондентите: книгата на Конрад вероятно се купува от тийнейджърите под 16 години, които нямат право да гласуват в този конкурс. Но има и втора подобна: че книгата я купуват родителите на тези невръстни души, за да се освободят от задачата да говорят със своите отрочета за щекотливите и деликатни проблеми на житейското съществуване. Един вид защо да полагам усилия и да дискутирам с моя неуправляем тийнейджър чувствителни теми като марихуаната и хомосексуализма, след като Емил Конрад я върши тая работа доброволно, ей-тъй на ползу родителю?! Третата хипотеза е най-неблагоприятна за автора: да, книгата е купувана масово, но след прочитането ѝ излиза, че парите май са отишли нахалост – тя съвсем не се е оказала онова разголващо истините за юношеското битие четиво, за каквато се представя. С думи прости, не си изпълнява обещанието, дадено в рекламното изречение.

По друг начин стои изборът на  „Дневник от панелните блокове“ на Никола Крумов. Книгата е трета в класацията за любима книга, като и затова бихме могли да откроим три причини. Първата е, разбира се, самото съдържание на книгата. Ако тръгнем да я определяме сюжетно-стилово, бихме могли да я наречем нещо като „кухненско раблезианство“: дълбоките ѝ фундаменти ще открием в безсмъртната тетралогия на Франсоа Рабле за Гаргантюа и Пантагрюел, само че при българския автор тази лудитска долница я локализираме не толкова на социално, колкото на битово равнище. За жалост, това е положението: дори в своите игрови начала големите нации говорят за неща, надскачащи всекидневието, малките изглежда не вдигат главата си по-далеч от дивана, шкембе чорбата и смрадливите чорапи. Да, да, знам, знам, генерализирам, нарочно го правя: в българската, а и в литературата на други малки езици има блестящи образци на висок и смислоутвърждаващ хумор – „Бай Ганю“ на Алеко Константинов, „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин, „Как дяволът чете Евангелието“ на Димитър Подвързачов, „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски, „Автобиография“ на Бранислав Нушич, „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“ на Ярослав Хашек, Карел Чапек с „Разкази от единия джоб“ и „Разкази от другия джоб“, неговият талантлив имитатор Иржи Марек с „Паноптикум на стари криминални случки“; в днешно време не можем да не споменем Юнас Юнасон със „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ и „Неграмотното момиче, което можеше да смята“, Алек Попов със „Сестри Палавееви“ и „Мисия „Лондон“, Анте Томич с „Чудото в Поскокова Драга“, Арто Паасилина с „Годината на дивия заек“, Янош Лацкфи с „Какви са унгарците?“. „Дневникът“ обаче не се мери с тези образци, негов модел за подражание са по-скоро ТВ хумореските тип „Комиците“ и „Шоуто на Канала“ – смешното не идва от оригиналност на мисълта, смешното идва от всекидневието като низ от лафове, каламбури, вицове и етюди. Всяко готвене е катастрофа, всичко опира до кревата, футбола и манджата. И това е втората възможна причина за популярността на книгата: хуморът в днешно време се е превърнал все повече в телевизионен, не в книжовен продукт. Отдавна сякаш са отминали времената на Джером К. Джером, Марк Твен, П.Г. Удхаус, Алфонс Доде, Шарл дьо Костер, Илф и Петров, Даниил Хармс, Владимир Войнович, Славомир Мрожек, Мирон Иванов и Йордан Попов… „Дневник от панелните блокове“ изобщо не подозира тяхното съществуване, но пък си е по мярка на ситкомите в български вариант, като особено верноподанически  приглася на „Етажна собственост“ – продукта на Нова телевизия. Това няма как да не му извика популярност, а като прибавим тук и призива от една чисто виртуална литературна инициатива, каквато е „Пощенска кутия за приказки“, да се гласува интензивно за техния любимец – и това е третата причина Никола Крумов така да се въздигне, става лесно да разберем защо третото място е тъй непоклатимо негово, абонамент все едно му е.

Като погледнем имената на класиралите се сред любимците, ще осъзнаем, че и те като че ли са абонирани за присъствие. За Стивън Кинг вече казах, но Тери Пратчет, Исабел Алиенде, Джон Гришам, Хорхе Букай, Харпър Ли, Джордж Р. Р. Мартин също са достатъчно известни и доказали се в своите жанрове, за да сме сигурни в бъдеще, че ще бъдат включвани във всякаква класация. „Смрък“ на Пратчет е на 10 място сред най-продаваните книги за 2015 г., „Адвокат на престъпници“ е на 51-во, Харпър Ли е на шесто с класиката си „Да убиеш присмехулник“, Джордж Р. Р. Мартин на 91-во с „Игра на тронове“. Всичко това показва, че когато си майстор в своята разказваческа област, когато знаеш как да хванеш читателя и да го държиш докрай зарибен, любопитен и ненаситен, няма как да не си на гребена на литературната и пазарната книжна вълна. Доказателство са също „Грей“ на Е Л Джеймс, „Виж ме“ на Никълъс Спаркс, „Бъдеще“ на Дмитрий Глуховски, „Дамата с червения мундир“ на Марина Фиорато… Автори, които следват девиза: „Четенето е удоволствие“ и се стараят да доставят това удоволствие на своите фенове. Нямат обаче признание за любими  книги, станали пазарен бум през 2015 г. „Гръцко кафе“ на Катерина Хапсали, например. Романът съвсем наскоро спечели Наградата на веригата книжарници „Хеликон“, давана от собствениците ѝ на българската книга, купувана най-много през изтеклата година в търговските им обекти из страната. Това също е за замисляне: за корелациите между пазар и реклама („Гръцко кафе“ се радваше на завидно медийно покритие); за по-сетнешната съдба на някоя книга, оформила се като маркетингов бум. Любима книга и продавана книга, опирайки се на този пример, изглежда не съвпадат.

А иначе изводът от класацията за любима книга, организирана от портала за книги, четене и литературна критика „Всичко за книгите“, е безспорно положителен и ценен: винаги е добре, когато се говори за книги; когато книгата е в центъра,  всяко начинание си струва. На добър час на конкурса за любима книга, проведен за първи път успешно, втория път да се проведе още по-успешно, а пък на третия вече да стане традиция…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори