Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

иван николов

Националната награда за поезия на името на Иван Николов, 2015

От: Амелия Личева

Националната награда за поезия на името на Иван Николов, учредена от ИК „Жанет 45“, вече има своята история, дълга почти колкото историята на България след промените. И въпреки обичайните недоволства, критики и зложелателни коментари, които съпровождат почти всяко нейно издание, тя се утвърди като една от най-престижните. А и уникална до скоро, защото стимулира поезията, която е рядкост в категориите на повечето авторитетни награди.

Тазгодишното издание имаше задачата да отсее продукцията на една особено силна поетична година, в която с физиономични книги се появиха както някои авторитетни имена като Ани Илков, така и съвсем млади автори. За щастие на журито някои от стихосбирките – като тези на Надежда Радулова или Силвия Чолева – останаха извън времевите граници, което направи задачата все пак малко по-лека. Така се стигна до краткия списък с номинациите, който включваше: Аксиния Михайлова със „Смяна на огледалата“ (ИК „Жанет 45“), Валери Валериев с „Факти“ (ИК „Литературен вестник“), Владимир Попов с „Отсъствие“ (ИК „Светулка 44 Атеней“), Илиян Любомиров с „Нощта е действие“ (ИК „Жанет 45“), Кирил Василев с „Провинции“ (ИК „Small Stations Press“), Людмила Балабанова с „Град без море“ (ИК „Жанет 45“) и Рене Карабаш с „Хълбоци и пеперуди“ (ИК „Жанет 45“). В този списък виждаме имената на няколко дебютанти – Валери Валериев, Илиян Любомиров и Рене Карабаш, на по-утвърдени поети като Владимир Попов и Людмила Балабанова, която пише малко и рядко, но поезията й има запомнящ се почерк, както и на двама от най-интересните автори от средното поколение – Аксиния Михайлова и Кирил Василев. Най-оспорваното име в краткия списък е това на Илиян Любомиров. С дебютната си стихосбирка той постигна голям читателски интерес, преиздания, популярност. Със сигурност Любомиров е поет, който се харесва на младите, защото през поезията му те се идентифицират, откриват някакъв бунт, както и различието на младостта. В същото време обаче поезията на Любомиров е твърде много в мъжкото клише, което гледа на жената като предмет, който може да се употреби, който е собственост. Точно заради последното поезията му беше припозната и от „Пайнер“, което няма как да не сложи лош отпечатък върху този дебют. Популярност завоюва и друга от номинираните дебютанти, Рене Карабаш, но нейната популярност идва през театъра, през ексцентричността и е радваща, защото Карабаш предлага на публиката словесна провокация. Поезията й свързва радикално живот и смърт, разменя ролите им; сънят става събуждане, а езикът й онагледява онова писане с тялото, за което ни говорят френските представителки на психоаналитичния феминизъм и при което имаме едно почти осезаемо овеществяване на словото. Валери Валериев пък по интересен начин опоетизира наблюденията си над всекидневното, прозаичното, рутинното, вкарвайки ги в цели истории или религиозни сюжети.

Владимир Попов и Людмила Балабанова владеят кратките форми, изчистения изказ, плод на една чувствителност, която е в стилистиката на изповедното, при Попов, и на наблюдателността – при Балабанова. Самотата, загубата, духовната изолация са част от темите, които структурират тези поетични книги.

Кирил Василев е поет, който признава, че поетическата традиция, която го тегли, е тази на модернизма, и по-назад – до Данте. Затова и никак не е случайно, че поезията му е обърната към класичността – понякога като места и герои, друг път като език, трети път – като патос, поетика, елитарност. Оттук и провинциалността, която е състояние, обхванало съвремието, разпростряло се върху недостойните наследници. Празнотата, нищото стават нейни близнаци, повод за елегично говорене, което знае, че в елегията водещо е смесването на чувствата и времената, но не и в елегичното днес, което е монотонно и е само скръб, знаеща, че не думите на разума носят утеха/ а кратките паузи между тях. Елегичното е територията на властта на мъртвото над мъртвото, на паметниците, на нищото, но и на съчинените наново истории, в които все пак се открива пробив към смисъл. Макар че омагьосаният кръг завърта всичко в тази поезия и смисълът на свой ред е плод само на отраженията и следите, не на божествения лик, който никога не бива да ни се показва.

„Смяна на огледалата“ от Аксиния Михайлова може да бъде определена като книга, в която се измерва свободата, осъществяват се преходите от разпростирането според чергата към разпростирането според мечтите, разплита се вълненият пуловер на живота, за да остане едно кълбо прежда, което обърква посоките и чието разплитане не води към път. Тя е и книга за менящите се домове, които сме обитавали и напускали, които изграждаме и не разпознаваме, в които влизаме като насън с усещането, че у дома е навсякъде и само в себе си е никъде. Но е и за градовете в нас, за назоваванията, на които се учим, за думите, които преглъщаме или изплюваме, за мълчанията, които стават все по-речовити, за малките радости, за позволенията нещата да се случват. Книга за следите на отсъстващите, за отекванията, за приглушените отзвуци, която внушава, че отсъствието също е глагол/който се спряга само в сегашно време. И най-сетне, книга, която показва защо Аксиния Михайлова беше удостоена и с престижната френска награда „Аполинер”, както и с Първа награда на името на „Иван Николов“. Останалите спечелили са Кирил Василев и Владимир Попов (втора награда) и Людмила Балабанова (трета награда).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори