Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

джулиан барнс

Не можеше да бъде и беше

От: Амелия Личева Книга: Шумът на времето Автор: Джулиан Барнс

Английската критика посрещна изключително ласкаво новия роман на Джулиан Барнс „Шумът на времето“, който току-що излезе и на български език с марката на издателство „Обсидиан“. Алекс Престън в „Обзървър“ дори не се побоя да каже, че този роман е шедьовърът на автора. Други критици разсъждават как обикновено най-добрите книги са в миналото на писателите, докато при Барнс наблюдаваме обратна парабола и с късните си произведения той достига до висоти, които са по-скоро загатнати в ранните му работи, но не и докрай осъществени. Изобщо, оценките и за фабулното насочване, и за изпълнението са единодушно високи.

Заглавието на романа е ясна препратка към автобиографичната книга на Осип Манделщам, озаглавена „Шумът на времето“. И това не е случайно, защото и Барнс си е поставил за цел да предаде сложните отношения човек –време, човек–епоха през биографичното, но този път отнесено към живота на Дмитрий Шостакович. За целта обаче той не прибягва до аз-изказа, а води повествованието в трето лице, което му позволява непрекъснато да преплита мислите на героя с по-дистанцираните авторови твърдения. Позволява му и да играе с това, което Шостакович е казал, но и което е премълчал (двойката глас–мълчание е много значеща в романа). Сходни са и темите, както и най-общият времеви отрязък – и през фигурата на Манделщам, и през тази на Шостакович се повдигат проблемите за мястото на човека на изкуството в бурните революционни времена, за отношението власт–изкуство, идеология–изкуство, както и за кой ли път – за случвалото се в Сталинова Русия.

В съвременната западна литература един от водещите жанрове е на фикционалните биографии – ще припомня само имената на Колъм Тойбин и Нанси Хюстън. Първият – с биографиите на Хенри Джеймс и Едит Уортън, втората – с тази на Ромен Гари. В описаната линия се полага и Джулиан Барнс, който не крие, че е използвал много документални четива, и при все това не достоверността е неговата най-голяма цел. Защото сме изправени пред истински роман, който – тъй като става дума за композитор – използва музиката за направата си и непрекъснато прехожда от фактологията към обобщенията, интересувайки се колкото от това, което е било, толкова и от онова, което е можело да бъде, но по ред причини не е станало. Романът е тритактен, а трите теми, които въвежда и около които се напластяват лайтмотивите и големите заключения, са три ключови за Шостакович момента: развенчаването на операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“, посещението му в Съединените щати, когато публично се отрича от музика и композитори, които винаги е смятал за еталон, и влизането му в Комунистическата партия и стотиците разгромяващи статии, включително срещу Солженицин и Сахаров, писани от друг, но носещи инициалите му. Трите събития се случват в три високосни години – 1936, 1948 и 1960, и не само са белязващи личната съдба на Шостакович, но през тях романът вкарва говоренето за култа към личността, сталинските чистки, както и псевдоразмразяването при Хрушчов. Бдението на композитора в нощните часове пред асансьора с куфарче в ръка, защото очаква да бъде отведен, а не иска да навреди на близките си; превръщането в народен враг, което се случва за броени минути; живот в общество, обитавано от мънички слънчогледчета, вдигнали лице „към великото Слънце, наречено Сталин“; безкрайните подозрения, арестите не само на невинните, но и на арестуващите (този, който днес те арестува, утре също е арестуван), убийствата, изчезванията, и по-късно желанието да превърнеш популярния в лице на партията, за да докажеш неслучилата се промяна… Това са само малка част от въпросните лайтмотиви, които събират пъзела в романа на Джулиан Барнс. На техния фон Барнс избира да покаже трагедията не просто на известния творец, който плаща дан на идеологията и често предава таланта си, чието изкуство страда от партийността и понякога прави слаба музика, но въпреки всичко успява да преодолее клишетата и да не изневери на идолите си, които създават не народна според съветските стандарти, а формалистична музика.

Разбира се, за този Шостакович става дума в романа. Но не само за него. Става дума и за изплашения до смърт, за страхливеца и малодушника Шостакович и за неговите уроци по оцеляване, за компромисите, които прави, за себеуважението, което постепенно губи. За този „майстор на оцеляването“, за когото Барнс говори не обвинително, а през трагичното, като раздвоява образа и сблъсква онова, което той прави и казва, с това, което премълчава, което мисли, което би искал да изрече и извърши. За видимия и невидимия ни говори той, за Шостакович и неговия двойник, който можеше да бъде, ако съдбата му беше дала друга посока, друго измерение, друг път. Затова и романът е не просто тритактен, той е фрагментарен в онзи смисъл, в който е фрагментарно съзнанието, със съзнателното и несъзнаваното в него; фрагментарен е в онзи смисъл, в който случилото се сблъсква с онова, което би било нормално в един друг социален ред. И най-сетне, фрагментарен е заради разполовеността на фактите и незнанието за онова, в което бъдещето ще повярва, което ще запомни, а и ще разкаже. Джулиан Барнс е избрал за романа си антигероя Шостакович с убедеността, че много по-лесно е да си герой, защото това изисква моментна решителност, моментно действие, и много по-трудно е да си антигерой – кариерата на страхливец, както заявява той, трае цял живот и обрича на доживотно страдание.

Романът на Барнс освен музикален е и интертекстуален по същността си и непрекъснато препраща към автори и произведения – към Мопасан, Тургенев, но най-вече към Гогол, заради сатирата, иронията, сарказма, гротеската и лудостта при последния, които индиректно описват времето на Шостакович; и разбира се, към Шекспир със заключението, че за разлика от неговите литературни тирани, които имат кошмари, съвест, угризения и изпитват чувство на вина, тираните от описваната епоха не познават подобни състояния.

В романа не липсва и българска нишка. На няколко пъти синът на Шостакович демонстрира уменията си да имитира и разсмива, като разиграва един виц за български милиционер. Но за разлика от многото пейоративни конотации на прилагателното „български”, с които вече свикнахме и в киното, и в литературата, Барнс недвусмислено препраща към тоталитарното време, в което българският милиционер е символ на тъпота, но в същото време той е Властта. Че тази конотация не е случайна, знаят всички читатели на Барнс, които познават романа му „Бодливото свинче“, който е вдъхновен до голяма степен от промените след 89-а в България и разказва за процеса срещу един източноевропейски диктатор, имайки предвид този срещу Тодор Живков.

След всичко казано дотук едва ли някой ще се запита има ли право Джулиан Барнс да говори за свят и общество, които познава само от документите, и не трябва ли това да правят поне излизащите от тази историческа традиция. Но запита ли се, отговорът на този въпрос би бил в припомнянето на трайния интерес на Барнс към тоталитаризма, в простата констатация, че понякога чуждият поглед вижда именно онова, което остава скрито за тези отвътре, и най-вече – в признанието, че малцина автори от Източния блок с неговия талант успяха с такава дълбочина, с толкова болка и толкова милост към човешкото същество да разкажат новата версия на онова, което „не можеше да бъде и беше“.
Амелия Личева

Джулиан Барнс, „Шумът на времето“, прев. Любомир Николов, изд. „Обсидиан“, С., 2016.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори