Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Харпър Ли И страж да бди на пост

„Новият“ роман на Харпър Ли

От: Владимир Трендафилов Книга: И страж да бди на пост Автор: Харпър Ли

„И страж да бди на пост“ – първо произведение на американската писателка Харпър Ли от петдесет и пет години насам.

Това само по себе си е литературно събитие. Още повече, че предишното ѝ заглавие от 1960 г. е „Да убиеш присмехулник“ – едновременно бестселър и модерна класика, впечатляваща история за бруталния расизъм в едно иначе спокойно градче от Южните щати, разказана през очите на шестгодишно момиченце. Неведнъж „Присмехулникът“ е бил сравняван със „Спасителят в ръжта“ на Селинджър и „Хладнокръвно“ на Капоти – други двама известни южняци в съвременната американска литература – и е емблематичен за левите гражданско-политически движения в САЩ и по света от 60-те години на миналия век.

Този обаче не е вторият роман на Ли, а е също първи, по-първи от първия. В американската преса информацията изтече месеци преди появата му през юли тази година, а впоследствие излязоха още доста подробности. В далечната 1957 г. Харпър Ли изпраща завършения ръкопис на „И страж да бди на пост“ на издателство „Липинкот“ и редакторката Тей Хохоф, макар да съзира повествователния потенциал, е ужасена, според собствените ѝ твърдения, от нестройната му композиция. В следващите две-три години тя налага поток от корекции и преработки, които тотално видоизменят написаното от младата дебютантка писателка. Тъй или иначе, в резултат се появява „Присмехулникът“, обявен е за шедьовър и оттогава насам неизменно функционира като такъв, поддържайки около главата на авторката си постоянен ореол от слава, въпреки любопитното ѝ дългогодишно творческо мълчание.

Какво е станало всъщност? Какво се е получило вследствие намесата на Хохоф? Благодетел ли е била тя, или цензор? Резултатът се оказва сполучлив, без съмнение. Независимо от това, „И страж да бди на пост“ сам по себе си е отличен роман, изпипан и окончателен. Само че е друг роман. Героите основно са уж същите, но присъствието им в сюжета, ролите и дори идеологиите им са много, много различни. Няма го монолога в първо лице на шестгодишната Джийн-Луиз Финч от „Присмехулника“. На негово място виждаме разказ в трето лице за главната героиня, същата Джийн-Луиз, но вече зряла, хубава, двадесет и шест годишна жена. Приятелите ѝ Хенри и Дил са аналогично пораснали, а брат ѝ Джем, основен деец на сюжета в „Присмехулника“, не се появява въобще, защото е починал от сърдечен удар, както впрочем и майка им. Леля ѝ Александра е ужким същият ястреб закрилник на всяка отживяла норма на светско поведение, но през обектива на зрялата млада жена тя не изглежда зловеща, а по-скоро чудата и смешна. Бащата Атикус Финч пак е адвокат и пак демонстрира непоколебима склонност да защитава правата на беззащитните черни обвиняеми, но политическите възгледи, които го подбуждат да постъпва така, са по-сложни и не се изчерпват с идеите за незабавно братство между расите.

Точно тук е ключът към разбирането на загадката. И в „Присмехулника“, и в „Стража“ Атикус Финч поема защитата на едно черно момче, обвинено в престъпление. Има обаче разлики. В „Присмехулника“ това е централната сюжетна линия от началото до края, а от средата нататък – единствената. В „Стража“ тя е само една от линиите, появява се чак в третата част на романа и никъде не изтласква останалите. И още. В „Присмехулника“ момчето е изцяло невинно – обвинено е несправедливо в опит за изнасилване, и местното мъжко общество, представено в огромната си част като сган от заклети расисти, за малко една вечер не го линчува. В „Стража“ обаче момчето действително е извършило престъпление, взело е кола от къщи и е блъснало на пътя един старец, който умира. Атикус Финч поема делото не за да оправдае на всяка цена клиента си, а за да въздаде обективна справедливост – както срещу расистките импулси наоколо, които теглят обществеността към искане направо на смъртна присъда за едно убийство по непредпазливост, така и срещу бюрократичните домогвания на НАНЦ, една организация за защита правата на черното население, която винаги се бори за пълното оправдаване на „своите” и култивира у тях чувство за безнаказаност.

Днес “Стражът” е сред най-продаваните книги в Щатите за годината и темпото не отслабва. Едва ли причината е в зажаднелите фенове на Харпър Ли, дочакали най-после нещо от нея, пък било то и по-ранен вариант на същото. Обикновеният читател не обича да чете чернови; те са по-интересни за университетските учени изследователи. Има нещо друго. „Стражът“ е по-богат и разгърнат текст, пó роман като роман. В него има и носталгична идилия, и тънка любовна нишка, и битови анекдоти, и мек описателен хумор, и расови конфликти. „Присмехулникът“ е пълен с художествени и повествователни качества, но преди всичко е политически роман, центриран изцяло около расовите конфликти.

Но разликата в идеологиите на двата романа е най-очевидната. „Стражът“ предлага южняшки прочит на американския Юг и настоява за внимателно вникване в сложните му проблеми, както и в естеството на местните „бели”. В него Ли все едно казва: „Хората не са така лоши, както ги мислите, не ги изкарвайте чак расисти, картината е по-противоречива, отколкото изглежда на повърхността“. „Присмехулникът“ чете Юга по „северняшки“, по „нюйоркчански“. Той недвусмислено обвинява белите южняци в масов расизъм, макар че допуска изключение за просветените или просто хуманните измежду тях. И понеже от 50-те години на миналия век насам северняшкият прочит на Юга доминира абсолютно в американската литература, „Стражът“ има вид едва ли не на нещо ново, нещо нетипично, и то несъмнено изостря любопитството на днешната читателска публика.

А защо Ли не написва втори роман след 1960 г., не е ясно. Но и може би не е трудно да се досетим. Редакторката Хохоф всъщност е възнегодувала срещу идеологията в първоначалния ръкопис и със серия от професионални похвати е повлияла върху Ли да я промени почти изцяло. Ли се е подчинила, разбира се – жадувала е за изява, все пак някакъв път ѝ е бил даден. Работила е много, вложила е в преработката цялото си вдъхновение и артистизъм. Получила се е една наистина хубава книга. Но това не е била точно нейната книга. И макар че получава име, слава, пари, сред шумотевицата, която по-нататък съпровожда „Да убиеш присмехулник“ тя вероятно се отчайва, че някой ден ще може да се изрази както би искала, и губи мотивация да пише.

Ето защо е особено важно, че „И страж да бди на пост“ излиза на български. За пръв път имаме шанс да зърнем истинската Харпър Ли, каквато е. И образът ѝ в огледалото на първия ѝ първи роман не е никак лош. Даже напротив!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори