Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Андрей Велков

Няма закога, но има за какво

От: Владимир Полеганов Книга: Няма закога Автор: Андрей Велков

„Няма закога“ на Андрей Велков се занимава, както е видно още от корицата, с темата за старостта. Смело и рисковано, защото не само авторът е далече от този етап в живота си и съответно няма как да използва личния си опит, но и старостта е един от най-трудните обекти за литературно изследване. Друга тема на романа обаче е точно смелостта, и то не само в проявлението й, което предполага заглавието на книгата – смелостта на притиснатия до стената, който в случая е притиснат от смъртта. Популярната литература най-често избира подход към старостта, който извежда на преден план сантименталното и смешното, сякаш за да може усмивката през сълзи, която е желана от страна на читателя реакция, хем да му помогне да се свърже с тази неизбежна част от живота си, хем да му покаже, че е защитен от нея. На моменти „Няма закога“ се приближава опасно близо до този път, но така и не поема по него. Романът следва своя си линия, алтернативна на множество други както в популярната, така и във високата литература. И вероятно това се дължи точно на изненадващата подплата на старостта, която се оказва смелостта в тази история.

Печалба от тотото събира отново трима приятели, които животът е разделил преди около шест десетилетия. Стефан, Теодор и Александър са на по осемдесет и няколко години и всеки от тях, ако не физически, то със сигурност в мислите си вече е вън от живота. Милионите от тотото не само ги избутват от това съседно на смъртта и потънало в рутина пространство, но и ги изпращат на най-голямото им приключение. То бързо се превръща от събиране с цел да се изживее неизживяното в един вид поход срещу несправедливостта. Поход, в който съдбата, както е видно още от предоставените на старците финансови средства, е решила да застане на страната на добрите. Пътят е едновременно хоризонтален и вертикален. Хоризонталната линия разкрива една добре позната на всички ни България – страна на социалния провал, на невъзможността да се осмислят историческите грешки, страна на един плашещ вид празнота. Тази география е населена от очакваните (но понякога неочаквано описани) мутри, превърнали се в бизнесмени, крадци, неуспели като предприемачи или в каквото и да е друго в живота, проститутки и политици. Другата линия, вертикалната, върви надолу към миналото на тримата герои, в което се виждат както сигналите (останали нечути) за това, в което ще се превърне България, така и истинската причина за неочакваното приключение. Ядрото, до което стига тази линия, е романтично. Сърцето на всичко, което се случва, е в миналото, но още бие, за изненада на онези, които не един и два пъти наричат главните герои в книгата „некролози“.

В „Няма закога“ споменът и смелостта превръщат абсурдното във възможно. Даже не просто възможно, ами направо реално. И тази нова реалност, в която всичко е като във филм („беше любител на автоматичната стрелба по време на екшън“, както е описан един от второстепенните герои), понася читателя с бързото си действие и диалог (няма закога), като междувременно извежда на преден план ту един, ту друг социален или емоционален проблем.

Всъщност социалните коментари са може би основното съдържание на речта на героите и „каналът“, през който се чува авторовият глас: те изграждат една устойчива визия за редното и нередното в света и е възможно, както да подразнят, така и да очароват читателя. Въпреки тях обаче, „Няма закога“ не е социален роман. Вероятно и Велков не си е поставил за цел да бъде такъв. А и историята е твърде лична, за да позволи дистанцията, необходима за такъв тип произведение. В това отношение „Няма закога“ има нещо като предшественик в нашата литература – „Дзифт“ на Владислав Тодоров. И двете книги създават модели (с различни цел и резултати), в които „проблемите на обществото“ проблясват като крайпътни гари, докато влакът на сюжета минава покрай тях. Те са там, забелязани са, но не са в разписанието. Което при „Няма закога“ работи в две посоки, защото романът хем говори за забравени проблеми (старите хора и видимостта им в обществото), хем осъзнава, че е просто сигнал в това отношение. Ще е интересно да се проследи дали съвременната ни литература ще реагира на този сигнал и как.

„Няма закога“ е задъхана история, устремена към финала си със знанието, че няма какво да губи по пътя. Роман за една друга България, която може би е място за приключения, за живот и след пенсиониране. И място за поглед към истинската България – като пространство, в което няма смисъл да се задържаш.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори