Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

латиноамериканска литература

От Маркес и Алиенде към новите светове на латиноамериканската проза

От: Владимир Полеганов

През 1928 г. свързаният както по биографични, така и по творчески причини с Латинска Америка български писател Борис Шивачев пише в една своя статия: „Испания със 100-те милиона говорещи испански на полуострова, в Южна и Централна Америка отново трябва да стане център на културата. Тя трябва да открие, да сътвори новото изкуство“. Няколко десетилетия по-късно в едно от есетата си в сборника „Храм от текстове“ американският автор Уилям Гас споделя: „Тези автори са собствениците на романа днес. Ние, останалите, които се пробваме в жанра от време на време, сме само наематели“. Тези два цитата рамкират пътя на възход (поне от гледната точка на страничния наблюдател) на латиноамериканската литература през 20 в. Разбира се, и двамата автори говорят за тази литература в контекста на „високото“ изкуство, на търсенията на модернизма и експериментите на постмодернизма. Днес лесно може да се види, че латиноамериканският роман успява както да изпълни „заръката“ на Шивачев, така и да потвърди думите на Гас и да покаже, че те са далеч от хипербола. Успява и на територията на бестселъра, където има завидни постижения, и то не само в лицето на Паулу Коелю.

И все пак представата на читателя за тази литература някак е останала заключена между две големи имена: Габриел Гарсия Маркес и Исабел Алиенде, и разклащането и разширяването й изглеждат нелека задача, независимо от усилията и подвизите на издатели и преводачи. Това може би не важи само за България, а и донякъде е разбираемо. Преводите на Маркес се случват исторически сравнително близо до периода, известен като Бум на латиноамериканската литература (60-те години), последвани от проникване на този тип писане в произведенията и на значими български автори като Йордан Радичков, Васил Попов, Георги Алексиев. Алиенде пък е умел популяризатор на магическия реализъм (макар и Боланьо да оценява тези й изяви като „кич“) и може би най-големият от една група писатели, които свързват магическия реализъм с формите на популярната литература.

Един от точно тези нейни романи е сред най-продаваните у нас в последните седмици – „Японският любовник“. Авторката, също като Маркес, има вярна читателска аудитория в България.

От „Японският любовник“ обаче е видно, че Алиенде се е понесла по вълната на популярната литература и магическият реализъм е употребен посредством лесносмилаеми образи, чиято единствена цел е да засилят екзотичното като елемент от атмосферата на романа. Става въпрос за един-два споменати между другото призрака и за една любов, която има силата да продължи и след смъртта. Действието се развива в днешните САЩ, в дом за възрастни, където между две жени се заформя силно приятелство. Едната е млада служителка в дома, а другата – клиент. И двете са стигнали до това място, след като са се спасили от нещо ужасно. Част от миналото на възрастната жена е забулено в мистерии, една от които е японският любовник от заглавието. Миналото на младата пък е скрито, за да бъде спасен животът й. Докато двете се опознават, а историите им се оглеждат и пречупват едва в друга, Исабел Алиенде рисува картина на съвременното мултикултурно американско общество, която е твърде голяма и съответно – повърхностна. Тъй като сюжетът се връща на моменти в миналото, платното е съвсем широко, а щрихите – най-общи. „Японският любовник“ е книга, написана по формула (по две формули, по-точно: на семейната сага и на любовния роман), и в нея има по малко за всеки вкус. Това, което липсва, е вникването под повърхността на големите теми в романа – за старостта, за близостта, за любовта и желанието.

Популярна литература, в която „вълшебната“ и „вълнуваща“ история отнася читателя до последния ред, след който остават бялото на листа и, след една-две години – бялото в паметта. Това не е непременно лошо нещо особено когато, както е в случая с Алиенде, имаме добре написано произведение. Но няма нищо общо с онзи вид писане, свързващо магическото с политическото в особен художествен съюз, характерно за латиноамериканските автори.

Вероятно могат да възникнат въпроси като: в говорител на коя литература се е превърнала Исабел Алиенде? И: какво остава скрито, когато линията на говорене за латиноамериканската литература се върти между нея и Маркес? Може би уместен въпрос би бил и: доколко Алиенде е заместител на Маркес у нас (с оглед на усуканата история около представянето му на български и забраната да се превеждат нови негови произведения)? Но изкушеният читател трябва да ги остави на литературните историци и да използва творчеството на Алиенде и на Маркес като вход в динамичния свят на тази испано- и португалоезична литература.

Някои от най-интересните произведения още чакат своята поява у нас. Например огромният роман Terra Nostra на иначе добре познатия тук Карлос Фуентес. В него важната за магическия реализъм връзка между място, мит и история е изследвана по може би най-впечатляващия начин: сюжет, който се движи из период от 2000 години и гради истински сюрреалистичен епос. Или El obsceno pájaro de la noche („Скверната птица на нощта“) на Хосе Доносо, където чудовищата на историята и чудовищата на политиката не са просто метафори. Интересни са и авторите, които отхвърлят магическия реализъм и донякъде търсенията на писатели от предишни поколения. Това е все още протичащ процес в латиноамериканската литература и имената, с които се свързва (например Хорхе Волпи), са все творци на „наднационалното“, на идентичността, която не е ограничена в кръга от място–мит–история–политика, който чертае магическия реализъм.

Но въпреки тези липси на български продъжават да се появяват и значими, и интересни примери, чрез които могат да се проследят повечето линии на развитие на латиноамериканския роман. През последната година и половина бяха публикувани три книги от едно от най-важните имена в аржентинската проза – Роберто Арлт. Преведен е и „Чилийско ноктюрно“ – романът на Боланьо, който бележи едно от скъсванията с магическия реализъм и засилването на политическия реализъм. Tук, след Арлт и Боланьо, след споменаването на реализма и политиката, идеално пасва новият майстор на това писане – салвадорецът Орасио Кастеянос Моя, който все още чака появата си на български. От съвсем скоро е и преводът на „автора на 21 век“ (отново според Боланьо) – Андрес Неуман с „Пътешественикът на века“, където отново има завръщане към фантастичното. Българското издание на „Три тъжни тигъра“ на Гийермо Кабрера Инфанте е реалност от миналата година. Що се отнася до женските гласове, които в латиноамериканската литература са едни от най-интересните, скоро предстои истинско събитие – Кларисе Лиспектор на български. Лиспектор е титан в бразилската литература, често сравнявана с Вирджиния Улф и Франц Кафка, но всъщност, като всеки голям писател, е автор със собствено изработени език и стил. Ще се случи и друго чудо – роман на аржентинеца Сесар Айра, изумителен автор на кратки истории (повечето от тях не надхвърлят стотина страници), които разбиват стереотипите за жанрова и мемоарна проза.

Хубаво би било, ако усилията на издателства и преводачи да картографират целия този литературен континент – и леснодостъпните му зони, и върховете му, – получат възнагражение не само под формата на читателско внимание, ами и на вглеждане от страна на оперативната критика, както и от страна на учредителите на награди за превод.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори