Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

два свята

Два свята

От: Амелия Личева

Във великолепния си текст „Яснотата и сливането“, глава от книгата му „Третата фаза“, известният италиански лингвист Рафаеле Симоне наблюдава промените в езика на новите поколения и обобщава, че този език е елементарен като текстов ритъм, банален като лексика и абстрактен като способност да се опише реалността. На практика той няма конкретен адресат и очаква от отсрещната страна да въоръжи собствения си опит, за да проектира в абстрактната обвивка съдържанието, което има потенциала или потребността да открие. Като пример за литература, която отговаря на тези характеристики, Симоне дава откъс от романа на Паулу Коелю „Воинът на светлината”.

Многото почитатели на писателя вероятно биха се обидили, но няма как да не се съгласим, че наблюдението на професора е изключително точно и то сигнализира за цяло явление, което се отприщва днес в писането, включително и в България. Свидетели сме на тотално раздвояване в читателските разбирания за литературата. От едната страна, са произведенията, които се опитват да измислят истории, да експериментират с езика, да надскочат рамките на личното, изобщо да следват образците на онова, което сме свикнали да наричаме стойностна литература. От другата страна, са текстовете, които претендират да са литература, но са най-вече точни записи на ежедневното и изливане на душата пред въображаем психоаналитик. Те са повлияни от фейсбук статусите,  от блоговото писане, от всички нови медии, които искат да ни убедят, че всеки човек може да се нарече писател, защото има какво да разкаже за себе си и има заинтересувани да го чуят, без значение от същината на разказа и езика, на който ще го разкаже.

За щастие, литературните критици и журитата продължават да признават и поощряват литературата, разбирана като „писане с въображение”, използваща езика по особен начин, далеч от клишетата и комуникативната първосигналност. Нещо повече, те дори трудно преглъщат творби, които имат широка читателска аудитория, продават се и се харесват, но са или в потока на повърхностно-масовите тематики, или недотам прецизни в езиковата шлифовка. Неусетно обаче, оказва се, се е формирала друга читателска общност, която обитава отделен свят и чрез своята многочисленост и активност излъчва собствена класация на най-четените книги. Настоящият конкурс го доказва.

Сред най-четените текстове (като изключим „И страж да бди на пост“ от Харпър Ли) в категорията „Съвременна проза и поезия” според читателите на „Всичко за книгите“ са „Дневник от панелните блокове“ от Никола Крумов и „Гатанки от небето“ от Ивинела Самуилова. В конкурса има отделени специални категории за трилъри, дамски романи, фентъзи, затова и очакванията са в тази категория да се посочват книги, които не са така строго профилирани жанрово, но са художествени. Художествена литература ли са обаче предпочетените?
„Дневник от панелните блокове“ е част от проекта „Пощенска кутия за приказки“ – проект, в който кандидати за писатели пращат историите си, а Гери Турийска  (тя се представя така – „пише текстове, пее в група, има радиопредаване…“) селектира изпратените материали с оглед на читателския интерес. Книгата е разделена на три части – Истории, Разкази и Поезия. Жанровото разделение е много условно, единствената доловима разлика е, че в историите има претенция за автобиографичност, докато в разказите формата пак е азова, но азът принадлежи на някакъв уж измислен герой и така като че ли всичко се фикционализира. Сюжетите обаче, претенцията за достоверност, е една и съща. Както и усещането, че става дума за постинги във фейсбук или истории от блога, в които действат разпознаваеми клишета. Опитите в поезията пък са няколко и ще ги подмина, защото те трудно могат да изпълнят очакванията към този жанр.

Ако трябва да търсим аналог на писането на Крумов, вероятно това би бил Иво Сиромахов със своя стремеж за създаване на народопсихологически есета и  с двойния стандарт, в който той е едновременно автор критикар, но и сценарист на едно шоу, което допринесе твърде много за разпространението на всичко онова, срещу което текстовете му се бунтуват. Подобен двоен стандарт, но от друг ъгъл, имаме и при Крумов. Претенцията му е да бъде сатиричен, да осмее българския мъж по бял потник и анцуг, който мисли само за „пиячка и чукане”, който не може да се справи с никаква домашна работа и всеки опит за това е катастрофа, който скучае в работата си, ходи си на село, обича вицовете, чалгата и който е такъв и в чужбина. В същото време обаче елементарният като текстов ритъм език (по наблюденията на Рафаеле Симоне), баналната лексика, късите изречения, псувните, предвидимите ситуации и типажи, както и усещането, че текат едни натуралистични разкази за себе си, в които мнозина се разпознават, правят от книгата четиво, което едва ли буди само смях у многобройните си читатели, а по-скоро им дава поле за идентификации. И в това е един от проблемите на такъв тип четива. А другият е, че те всячески ни крещят – писател може да е всеки, защото формата, сюжетирането, организирането на текста, талантът за всякакъв тип преобръщания и експерименти с езика, са без значение, важно е само да се чувстваш писател.

Вторият финалист от категорията в конкурса е Ивинела Самуилова с „Гатанки от небето“. Тази класирана в раздел художествена проза книга представлява сборник с есета, които са издържани в следния ключ: разказва се някаква притча, след това се тълкува, дават се примери от живота и отново следва връщане към библейските поуки и разсъжденията за ролята на Бог в живота ни. Че това нито е роман, нито са разкази, мисля, за всеки е ясно. По-скоро става дума за книга, която следва традициите на Хорхе Букай, а в български контекст се приближава до друго много нашумяло четиво – „Кривата на щастието“ от Иво Иванов. Безспорно книга като тази би била полезна, ако България беше католическа страна и имаше традицията проповедите да включват речи и на обикновени вярващи. Но претенцията й за художественост не издържа. Тя е писане в духа на популярните обяснения, което иска да стимулира читателите да познаят себе си и има строго нравоучителен елемент. На практика тя е чиста проба книга от серията „самопомощни” четива. И ако има такъв успех, то той сигнализира за големите дефицити в обществото ни, в което очевидно нито културата, нито религията запълват изпразнената ниша. Разбира се, в подобни книги няма нищо лошо и е хубаво, че те набират популярност, но етикетирането им като художествена литература издава не просто неразбиране за природата на литературата, но и голямото надценяване на тези популярни четива. Но може би тъй като и тук азът е водещ, и всички доказателства следват линията на мен ми се случи, преживях го и пр., сме все в плен на този патос по себелюбуването, който не позволява на много днешни читатели да се оттласнат от огледалото и психоаналитичната кушетка и да се потопят във въображаемите светове, които изпълват понятието литература със съдържание.

От излъчените три номинации за втория кръг само „И страж да бди на пост“ е типичен роман със сюжет, с хумор, но фин и вплетен в майсторския език, с ангажираност (расовите конфликти), но и с фикционални попадения по отношение на любовната тематика, носталгичните акценти, битовото. Можем само да се радваме, че българската публика все пак доказва, че има вкус и към чистата литература.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори