Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Панаир на книгата

Панаирна апология

От: Митко Новков

Панаирът свърши, да живее панаирът! Може би тези думи трябва да кажем след края на поредния Панаир на книгата, проведен от 8 до 13 декември в НДК. И това не е само заради скупчването на напечатан интелект в едно концентрирано пространство, това е и заради публиката, която превръща Панаира в истинско интелектуално събитие. Защото книгата е в центъра, писателите са в центъра, издателите са в центъра – случай, в какъвто рядко им се пада да се положат. Прибавям тук и Софийския литературен фестивал и нещата се подреждат, ако не докрай оптимистично, то поне частично тъй.

Хубавото на Панаира е, че всеки може да открие книгата, която си е набелязал (или пък изпуснал) през останалото време на годината. Хубавото също е, че с различните представяния, раздавания на автографи, разговори и срещи се установява едно състояние, в което хората, занимаващи се с умствен труд, биват забелязвани. Така понякога дори книги, които иначе не са се радвали на особен интерес, се превръщат в осезаем, интелектуално почувстван продукт. Като например „Копелето на Сатаната“ („Ерго“), романът на унгарския писател Михай Золтан Над, който живее в Задкарпатието, Украйна. Или пък друг роман, вероятно преминал тихичко през книжарските лавици – „Отровни слова“ („Емас“) на испанката Майте Каранса, която беше гост на Литературния фестивал. Имаше, разбира се, и шумни присъствия: на Хосе Карлос Сомоса, който идва за втори път в България (вероятно му е харесало), този път да представи книгата си „Тетрамерон“ („Колибри“); или пък на португалеца Жозе Родригеш душ Сантуш, пристигнал, за да ни сподели „Последната тайна“ („Хермес“); а и Жорди Галсеран, популярния каталонски драматург, чиито „Девет пиеси“ („Жанет 45“) се появиха на български малко преди началото на Панаира. Всички тези фойерверки показват едно – литературата може да бъде и атрактивна и „лунатици“ са тези (нарочно използвам думата лунатици, за да препратя към едни други „Лунатици“ – едно от завладяващите заглавия на ИК „ЕРА“, в което авторът Кристофър Кларк разказва как слепотата на политиците е една от причините за избухването на Първата световна война), които не си дават сметка за това – било властници, било граждани. „Лунатици“, защото само крачещите в полусъзнание из дебрите на историята люде не виждат колко е важна и съществена книгата в днешния свят, все по-визуален и все по-смартфонен. Неслучайно Божана Апостолова, директорката на издателство „Жанет 45“, твърди в писмото си до премиера Бойко Борисов, че една от причините за полудяването на света е тъкмо нечетенето на книги. От което следва съвсем логичният извод: колкото повече хората (особено децата) четат, толкова пò ще е нормален светът.

Любен Козарев пък, директорът на издателство „Изток-Запад“, изказа малко след края на Панаира мнението, че всъщност стойностните, истинските книги все повече ще надмогват онези другите, посветени на чистото забавление. Е, няма да обсъждам, че в числото на тези „истински“ книги той вкара и „Идеал“ на Айн Ранд – една напълно посредствена и идеологически обременена авторка, но фактът, че най-купуваната от неговия щанд е била компилацията (съвсем не евтина, между другото) на Умберто Еко „История на легендарните земи и места“ е красноречив: българинът е взел да харесва не само полезните, но и красивите книги. Харесва и онези, които му говорят за дълбочината на човешкото: на щанда на „Прозорец“ видях да се взема новопреведената книга на един от най-стойностните и човеколюбиви турски разказвачи – „Малки хора“ на Саит Фаик Абасъянък. Пише на корицата му, че е автор от величината на Чехов и този рекламен слоган работи, видях го с очите си, следователно сериозната и изследваща границите на хуманността проза не е избягвана, а напротив – търсена е от българския читател. Тоест, четенето не е лукс, четенето е необходимост. Радващо е, че е необходима и поезията: Силвия Чолева от Издателство „ДА“ писа във фейсбук не само, че подарява книги, но и че продава. А „ДА“ издава само поезия и то каква: „Невидима ръка“ на Адам Загаевски е покъртваща, кара те да мислиш къде си, какво си, защо си. Или, нека тук заимствам заглавието на известната картина на Пол Гоген: „Откъде идем? Какво сме? Къде отиваме?“ Поезията, разбира се, не дава отговори на тези въпроси, но поне ги поставя. А понякога, да не кажа винаги, въпросите са по-важни от отговорите, стига да знаеш пред кого да ги поставиш… Или къде да потърсиш, за да съумееш поне мъничко, на милиметър само, да им отговориш.

Мислещият и мъдър човек знае, че едно от местата, където могат да се откриват и се откриват някакви отговори, са книгите. В този смисъл всеки Панаир на книгата можем да го разглеждаме като една огромна лаборатория, в която щъкат въпроси, мяркат се отговори и всички се шмугват между навалицата, сновяща от щанд на щанд. Затова лозунгът „Панаирът свърши, да живее Панаирът!“ е много подходящ: все пак не е малка убедеността, че поне веднъж в годината има едно място в България, където можеш да отидеш, да попиташ и да ти отговорят. Питаш, разбира се, за конкретна книга, но в действителност питаш за смисъла на битието, което се надяваш да откриеш в нея. Пък ако не успееш – Панаирът на книгата никога не свършва, ей го де е следващият…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори