Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Мир на страха ни - Георги Мишев

Пир на духа ни

От: Кристин Димитрова Книга: Мир на страха ни Автор: Георги Мишев

Кристин Димитрова за книгата на Георги Мишев „Мир на страха ни“

„Бе настъпило времето на истината, повторена

безброй пъти, за да лъсне накрая като лъжа.”[1]

Тази книга няма да се хареса на всеки. Няма да се хареса заради това, че в нея всичко е с факти, цитирани реплики и имена. С ясно заявени лични позиции и тълкувания. И за разлика от многото мемоароподобни книги у нас, в които авторите хем искат да кажат нещо, хем внимават да не излезе, че са го казали, хем искат да разкрият някой нелицеприятен факт, хем го завоалират зад сложна система от алегории, защото „който трябва, той ще ме разбере”, „Мир на страха ни” е написана със спокойна прямота. С остроумие, със скептична проницателност, с впечатляващ „широкоекранен” обхват, но в прав текст, без дипломатични извивки. Липсва страхът, който запушва устата на мнозина, навярно с не по-малък опит. Липсва съобразяването с различните властови фактори, от които в малка държава като нашата зависи бъдещето на писателя. Такава книга се пише само веднъж в живота и то далеч не във всеки живот. Георги Мишев  осъзнава това.

„Мир на страха ни” е мемоар, който обхваща периода от най-ранните спомени на автора за родното му село Йоглав, Ловешко, до вакханалията от задкулисна политика и телевизионна показност днес  – точно осемдесет години. През това време България минава през два „коренни прелома” и множество по-дребни партийно-бюрократични еволюции, но – както разбираме от книгата – нито една промяна не се опитва да оправдае шумно декларираните си цели. Между впечатлението от първите дни на социализма:

„Ремсистите бяха гласовити и заглушаваха останалите версии. Те наричаха преврата на девети септември светла дата на всенародно въстание, после въстанието им се видя слаба ракия и го превърнаха в революция.”[2]

и цитираните думи на „съветника Косьо” (Мишев) от началото на демокрацията:

„Няма смяна на системата, има смяна на елитите… Сега сме длъжни за нула време да създадем новия елит, новата буржоазна класа.”[3]

разликата не е съществена.

Под големите политически обрати – фалшивото обещание за народовластие след девети септември и фалшивото обещание за справедливост след десети ноември – внимателният поглед на автора открива повече общи черти, отколкото главните им действащи лица биха искали да признаят. А причините за това са както общочовешки, така и чисто български: алчност, жажда за власт, мечтата на лумпена за ново раздаване на картите. И дълбоко объркани представи за добро и зло, редно и нередно, истина и лъжа.

Независимо, че дотук говорим за общата политическа рамка, „Мир на страха ни” е изградена изцяло върху лични събития, видени през собствените очи, от височината на обикновения човешки ръст. Германци с мотори,червеноармейци върху каруци без ритли, американски бомбардировачи, пишман революционери, битови садисти, партийци, кариеристи, писатели-нагаждачи, членове на ЦК, нови милионери, тарикати и обикновени престъпници преминават като червен вятър през изстрадалата територия на променяща се България и всеки оставя след себе си последствия, за които не отговаря. И сред този кръстопът честните хора полагат неимоверни усилия да оцелеят, да запазят достойнството си.

Всичко това е разказано с майсторска лекота и хумор, но хуморът не е крайната гара, до която читателят ще бъде отведен. Под него често пъти се крие драма, която е трудна или срамна за изговаряне. И все пак е изговорена докрай. Защото именно този низ от уж дребни събития изгражда голямото туловище на историята. Пътят на българина от времето, в което е бил господар на съдбата си и стопанин на имотите си, до превръщането му в объркан обект на вътрешните и световни събития, е осеян с горчиви билки.

Мемоаристиката е сред най-слабо дискутираните жанрове у нас, колкото и парадоксално да звучи това за книги, адресирани към обществения живот в страната. А всъщност е сред най-силните. „Хем съм сам, хем няма никой” на Рангел Вълчанов, „В търсене на изгубеното племе” на Марко Ганчев, „Поражението” на Константин Илиев, „Преди да се родя и след това” на Ивайло Петров и други – списъкът далеч не е изчерпателен – са индивидуални проявления на традицията, започнала у нас със „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов, „Видрица” на поп Минчо Кънчев, „Спомени за българските въстания” на Никола Оретенов, а защо не и „Житие и страдание грешнаго Софрония”.

Тази могъща поредица от разкази в първо лице единствено число рядко бива тълкувана като гръбнак на българския литературен наратив (малко патриархален, но все пак гръбнак), а вероятно тя е точно това. Някои от изброените по-горе предшественици присъстват и в книгата на Георги Мишев – било като четиво на героите, било като пряк цитат от страна на автора. При всяко положение техните имена в „Мир на страха ни” са знак, че за миналото е важно да се разказва, че във времена на промяна хрониката е най-сигурната котва на идентичността.

Един добър мемоар никога не е просто сбор от житейски случки, защото те в своята разнопосочност не означават нищо; разказаните събития в него неизменно се въртят около своя невидима ос. Понякога това е пътят на автора към успеха, понякога това е сложното осъзнаване на мисията в живота. В „Мир на страха ни” тази ос е истината. Борбата за истината срещу хилядите по-малки, но по-силни лъжи. Подхвърлените в случаен разговор, но превърнали се в пророчества мнения. Онова, което наистина се е случило, но под цялата пропагандна шума е останало скрито. Премълчаваната, преиначаваната, заплашваната истина. Георги Мишев пише книгата си като мъчително свидетелство за преживяното от много хора, което не след дълго може да бъде пометено от официалните версии. Или удавено от хаоса на пустословието. Вероятно ще има засегнати, които ще оспорват всеки факт по отделно, но едно не биха могли да отрекат: тази истина, за която Георги Мишев разказва, досега не успя да се появи нито в учебниците, нито в пресата, нито в публичното пространство на България. А е била и все още е пред очите на всички ни.

Заглавието „Мир на страха ни” звучи като заклинание към другите, казано от един вече свободен човек.

Георги Мишев. „Мир на страха ни”. Издателска къща „Хермес”, 2015.

[1] Мишев, Георги, „Мир на страха ни”, Изд. къща „”Хермес”, 2015, стр. 12.

[2] Пак там, стр. 9.

[3] Пак там, стр. 510.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори