Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

ю несбьо

„Прилепът“ на Ю Несбьо: обещания и реализации

От: Владимир Трендафилов Книга: Прилепът Автор: Ю Несбьо

С криминалните си романи Ю Несбьо не е от вчера у нас, но всеки път, като го видя по кориците, се възхищавам на малкото му име. Синтезирано е като китайските. Само дето няма преки влияния. Уви, норвежкото “Jo” има цял куп сродници, но все европейски: Йоан, Ян, Жан, Джон, Йохан, Иван. С китайската ономастика го свързва само жаждата на преводача да изкопира родния му изговор.

Тази наша практика датира от социализма насам и говори за две неща – че или преводачите не искат да се съобразяват с родната норма за пренос на чуждите имена на български език, или че такава норма няма. И двете заключения са донякъде верни, донякъде – не съвсем. Норма имаме, но е нестабилна. Тя не е подчинена на единна стратегия, а е поверена изцяло на специалистите по съответните езици, които трудно устояват на изкушението да демонстрират експертно знание, включително и фонетично. Ето защо чуждите имена в немския, английския, руския и чешкия език звучат по немски, английски, руски и чешки, а нашите често пъти – по марсиански. Няма да забравя една преводна книжка от 70-те, в която английското име „Elizabeth” беше дадено като „Илизъбът“, все едно четеш случаен откъслек от зъболекарска анамнеза.

Но нека минем към конкретната книга. Тя е нова само като преводно заглавие, иначе романът е излязъл в далечната 1997 г. и е първият от знаменитата поредица на Несбьо за детектива Хари Хуле. Млада 23-годишна норвежка отива в Австралия на гости у приятеля си и бива намерена удушена. Пита се, кой го е направил. От Норвегия пращат Хари Хуле в Сидни да държи под око нещата и да помага на разследването. Тутакси към него прикрепват местен детектив – Ендрю Кенсингтън, абориген по произход – и двамата тръгват да чоплят за следи между познатите на убитата. Полека-лека помежду им се заражда подозрението, че убитата скандинавка е само поредна жертва на сериен изнасилвач и убиец. Полицията открива и любопитно съвпадение между местопребиваванията на един пътуващ цирк и датите на съответните престъпления.

Дотук романът е съвсем приличен, макар че авторът доста го е предозирал с фонова информация и местен колорит. Покрай разследването пред очите ни текат случайни срещи и разговори без пряко отношение към сюжета, подробности от австралийския пейзаж вътре и вън от Сидни, локален фолклор, сведения за поминъка на малките градчета около мегаполиса. Неведнъж ни спохожда чувството, че авторът е хвърлил много предварителни усилия да се оборудва с информация за сцената на сюжета си и после му се е досвидяло да я жертва нахалост. Но така или иначе, историята върви обещаващо, а типажът, макар и стереотипен, не дразни, защото не излиза ни на йота от здравословния регламент на играта: пъргави полицаи, предвождани от дебели началници, които обаче не са механизми и разбират от човешка дума. Разследването тече спокойно и методично, без претовареност откъм технически подробности, с които напоследък твърде често се срещаме в детективския сектор на глобалната литература. Разказвачът не натрапва себе си, освен дето прави впечатление с усета си за композиционен баланс и с добро, а в отделни случаи отлично чувство за хумор.

От един момент обаче, тъкмо когато всичко е видимо наред и очакваме сюжетът да тръгне да се спуска към окончателната развръзка, криминалната интрига внезапно престава да тегли напред и започва да тъпче на едно място. Зациклянето тръгва, също като в Райската градина, от една жена: красивата шведка Биргита, с която Хари Хуле подхваща интимна връзка успоредно с работата си по разследването. Тя работи в бара, където убитата обичала да се отбива, и затова съвсем логично попада в полезрението на детектива – в този смисъл, грешката е негова, че той почти веднага прекрачва линията на приличието и се хвърля в обятията й. Оттук нататък обаче интригата се превръща в чалга. Следва серия от еротични изживявания и изпълнения, чиято гъстота няма друга полезна функция в сюжета, извън удоволствието, което е доставила на автора по време на писането. По едно време Биргита сгащва Хари насаме с проститутка в жилището му и го зарязва, което пък отключва дълго потисканото у него пиянде и той го удря на живот по нанадолнището. Дрейфува безцелно по тъмните улички, нощува при случайни клошари, налива се по кръчмите, безчинства на поразия, паважната екзема тъй и не слиза от лицето му. Разследването се оттича някъде дълбоко назад в съзнанието му и ако той в крайна сметка разкрива престъплението, основната заслуга е на автора, който подхвърля няколко красноречиви случки на пътя му и му осигурява няколко бляскави просветления между едно пиянство и друго, като в същото време задържа местната полиция да не напредне без него в интерпретацията на събраните данни. На практика, сам авторът разкрива престъплението в книгата. Без него Хари Хуле би пипнал по-скоро цироза, отколкото престъпника.

Чудя се защо този роман е реализирал толкова успех в родината си и в чужбина, та авторът (Ю, моля ви се, Несбьо) се е окуражил да го развие в романна поредица. Може нещо да се е изгубило в превода, не знам. Но просто не е честно спрямо всяка аналогична простотия, написана у нас. Крайната ми оценка е: ненадежден главен герой, разводнен сюжет, средна хубост четиво. Да се чете, ако няма нещо друго по-интересно за правене.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори