Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

дните

„Ръкописът” наистина стана роман

От: Митко Новков Книга: Аз още броя дните Автор: Георги Бърдаров

„Романът победител в „Ръкописът“ на БНТ 1“. Тази обява стои най-горе на корицата на „Аз още броя дните“ – романът на Георги Бърдаров, за който може да се каже, че е българската книга с най-много отделено екранно време. Прочее, включително и с повторенията на формата, тръгнали наскоро отново по БНТ. Тоест, ако стъпим на известната максима за магарето и телевизията, романът няма как да не е пазарно успешен: много думи за него се изговориха, много хора го споменаха, много експерти го обсъждаха и коментираха. Такъв старт обаче неизменно извиква и подозрения – дали пък стоката не е прехвалена? Дали количеството екранно време е еквивалентно на качеството литературна стойност?

На този въпрос трябва да отговорим с „Да, еквивалентно е, но с някои уговорки!“, черновата на „Аз още броя дните” безспорно от ръкопис е станал роман. Разбира се, цялата кампания по превръщането на един първичен текст в годно за издаване произведение, целият телевизионен спектакъл с жури, гости – споделящи и обучаващи, са изиграли своята роля за сравнително успешната трансформация. Огромна е и ролята, без съмнение, на великолепната редакторска работа на Христо Карастоянов, особено осезаема на местата, където се е намесвал с търпение и внимание. Този редакторски принос откровено личи, ако сравним „Аз още броя дните“ с друго едно произведение на Георги Бърдаров, щъкащо венценосно из мрежата – „За петата ракия, или колко е хубав животът“. Сравнете сладникавия патос, изобилието от епитети и камарата от думи в интернетния разказ, дългите и претрупани изречения в него, които с нищо не допринасят за разгръщането на разказа и в които, за тяхна зла беда, не се е намесвала умела редакторска ръка, и първите редове на романа, където тя е пипала с финес и ум, за да придаде на неговото начало един строен, почти музикален ритъм:

Разказът: А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като откровение, за втората ракия могат да се напишат трактати! // След втората ракия се отпускаш на стола – отначало с притеснение, а после с цялата си тежест. Дотогава си седял прегърбен напред, целият стегнат като пружина, готов всеки момент да скочиш и да забиеш юмрук в лицето на някой гад, да докажеш на друг колко си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш рамене, наместваш кокалите, вдишваш с пълни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух и усещаш как животът бавно се завръща в теб.

Романът: Дори и в тези мигове тя запазваше хладнокръвие. Той я следеше с поглед от стола, опрян на ръба на масата. Цялото му тяло пулсираше от напрежение. Пламъчето на свещта танцуваше от влизащия през процепите на вратата въздух и по тавана играеха караконджулски сенки. Тя свали чехлите си, придърпа табуретката и стъпи на нея с босите си крака. Пресегна се и остави буркана със захарта в най-горния шкаф. Всичко трябваше да изглежда както винаги е било. Никой не биваше да се досети. От това до голяма степен зависеше успехът. Той въздъхна – желаеше я. Проследи я как с умело, гъвкаво движение слезе от табуретката. Погледите им се срещнаха. В очите и на двамата имаше страх. Усмихнаха се.

Усеща се в романа колко изреченията са обрани и събрани, как вече не се разтягат прекалено, как ритъмът е напипан и се удържа деликатно; как възторгът е отстъпил на едно отстранено, хладно разказване, майсторско и сугестивно. В тази връзка тв форматът „Ръкописът“ спрямо текста на Георги Бърдаров си свърши работата – освободил го е от средношколските увлечения да трупа думи и възклицания, от склонния към непомерност неофитски ентусиазъм; удържа го и в стилово, и в лексикално, и в морфологично отношение. Всъщност сторил е книгата му литература с едно прилично качество.

Качество открояваме още в структурата на романа. Условно в книгата можем да отграничим три сюжетни линии: първата – основната, „историческата“, е обречената любов между Айда и Давор, мюсюлманка и сърбин, избухнала в разгара на друго избухване – войната в Босна и Херцеговина и обсадата на Сараево, най-дългата обсада в историята, 1395 дни. Другите две линии – „съвременните“, са срещите на автора със Зоран, неговия сараевски гид, и тежките им кръчмарски разговори, вмирисани на ракия, цигарен дим и остра печал; и интервютата от Музея на войната – може би най-разкъсващите, най-смазващите страници в книгата.

Айда и Давор, както се разбира от имената им, изповядват различна вяра, но въпреки това са влюбени саможертвено. За жалост обаче, любовта им се оказва пълна нелепост сред пламтящите от омраза сърца на техните сънародници. Покрусени и уплашени, двамата замислят бягство, което е стриктно проследено по дни, минути и часове: разказът започва в 16:43, 19 май; кулминацията е същия ден в 21:00 часа, когато сръбски снайперист ги убива на дългия 40 м мост Връбаня над река Миляцка, близо до хълма  Гърбавица; и завършва на 26 май в 11:15 сутринта, когато двамата са погребани в гробището Вранеш край Сараево. Шест дни, близо седмица, телата на тези босненски Ромео и Жулиета, прегърнали се в смъртта, лежат неприбрани, тъй като сръбските паравоенни части стрелят по всекиго, опитал се да ги доближи. Битието им post mortem е проследено телеграфно, подготовката за бягството обаче е повод да се разгърнат различни събития от преди и по време на войната, всекидневието на обсадените, причините за лудостта, обзела дотогава сравнително миролюбивата и дружелюбна триобщност. Питаща и търсеща е тази книга, неразбираща и учудена: авторът задава ключовия въпрос с гласа на своя обречен герой Давор: „Кой запали тази война?“.

Специално авторовият интерес е и сантиментален (ако вярваме на повествованието – преживял е страстна любов по време на зимната олимпиада в Сараево), и аналитичен – специалист е по етноконфликти и преподава в Геолого-географския факултет на Софийския университет (повтарям, че се доверявам на тези негови признания, тъй като Георги Бърдаров определено е от онези автори, които вплитат автобиографични нишки в сюжета). Сантименталната нишка предопределя донякъде интонацията на книгата – на места е прекалено патетична, мелодраматична и сълзлива, съзнателно използва клишета, за да възбуди чувствата на четящите: „Между двата свята имаше море от човешка кръв“; „Разплаках се – от ракията ли, от острия му мирис ли, от спомените ли“; „Над главите на пиещите в кръчмата се виждаха руините на храм, явно разрушен от снарядите, над него се вие дим. И този храм имаше купол на катедрала, минаре и фасада със звездата на Давид.“ Видна е академичната политическа коректност, видно е и клишето за Балканите, които дълго мирно съжителствали, пък после внезапно побеснели… Тези не чак дотам добри места на почерка обаче са пропуски на автора, не на редактора, нека отбележим: защото колкото и да е добър един редактор, той не може, нито пък бива да пренаписва която и да е книга. Но може да я направи по-добра, което Христо Карастоянов без съмнение е сторил. Изглежда, Георги Бърдаров си пада по патетично-лиричните отклонения, по емоционалните пръсвания (силно е привързан към тази дума, използва я често, на стр. 11 чак два пъти), по мелодраматичните сюжетни разклащания. Всички те постоянно биват изстрелвани от плацдарма на двете „съвременни“ романови линии (макар по-логично е да очакваме, че ще са характерни за „историческата“, тази на Айда и Давор): записаните интервюта на жертви и палачи в сараевския музей, напиването му със Зоран, неговия преводач (за когото прави негласен намек, че може би точно той е убиецът на прекършената двойка), в кръчмата „Трите шишета“, която – отново дан на баналността, – „е одимена дупка под земята“. Авторът май не може да удържи на връхлетяващите го сърцераздирателни изблици, смята вероятно, че те са солта на литературата, обаче не са – неин буламач са. В „Ръкописът” би трябвало да го е разбрал. И ако го е разбрал, да се освободи от сантиментализма, който кара перото му да дращи фалшиво…

Втория авторски интерес към трагичните сараевски събития, аналитичния, откриваме в главния разказ, но не изявен пряко, не досадно умозрителен, а пречупен през историята на двамата влюбени Айда и Давор. Авторът оставя анализа на читателя, той просто разказва живота преди войната и живота по време на войната. Сблъскваме се с безумието на омразата, на изобщо непредизвиканата, но безжалостна и садистична човешка природа. Разбираме, че ругатнята на Зоран: „Ебем ѝ пичку материну!“, независимо от цялата си злостна циничност, е твърде слаба, за да изрази отношението към събития, които умът човешки не побира. Като онова например, когато сърбин със студенокръвно-жестока систематичност убива 11-годишно мюсюлманско момченце. Това са невъзможни разкази, непоносими. Прав е Фарук Шехич, чиято великолепна „Книга за Уна“ съвсем наскоро излезе на българския пазар, издадена от „ЕРА“, че: „Съществуват два вида хора: тези, които са участвали във войната, и онези, които не са. Те никога няма да постигнат разбиране помежду си, защото такова не е имало“. Точно в този смисъл „Аз още броя дните“ е невъзможна книга – невъзможна и за писане, и за разбиране, тъй като е писана от човек, не преминал през горнилото на касапницата, четящите я – и те…

Много интересно е обаче това втурнало се българско любопитство да разбере и за себе си да изясни този толкова безсърдечен, безнравствен и безумен балкански конфликт: освен книгата на Георги Бърдаров, Иглика Трифонова направи филма „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, в центъра на който е процес в Хага срещу военнопрестъпници от Босна, в Народния театър „Иван Вазов“ пък Стоян Радев постави сценичен вариант на филма на Данис Танович „Ничия земя“ (2001). Сякаш след близо 20 години давност българите си дадохме сметка, че югославските войни не са порок само на съседите, но и наш порок; че избухнали при тях, те удрят в сърцето и погубват и нашата душа. Да, рожби са на омраза, но не е ли в момента точно омразата най-мощният двигател на общественото поведение? Рожби са и на страха, но не е ли страхът чувството, с което днес непрестанно живеем и което ни кара да бъдем коравосърдечни, немилосърдни, безпардонни? Накрая, рожби са също на простотията, на самомнението, че твоите предразсъдъци са единствената и непререкаема истина, но когато челно се ударят предразсъдък с предразсъдък не се ли получава – вместо дебат и разговор, юмруци и стрелба? Романът на Георги Бърдаров е част от това българско просветление: ужасът „Сараево” не е затворен в Босна, ужасът „Сараево” е ужас, разпрострян над цялата планета. Която все повече заплашва да се превърне в едно бъдещо кърваво Сараево, още по-кърваво.

„Ръкописът” отмина, книгата е издадена – дали ще остане тя, както предрича Христо Блажев, „редом с още няколко от последното десетилетие”, не зная, по-скоро едва ли. Има още да чисти Георги Бърдаров стила си, да се отърсва от евтини патоси, от недогледани повторения, да уплътнява и създава колорит на повествованието и на героите си, да се въздържа от практиката да натрупва, натрупва, натрупва, без това трупане да води до смислова яснота и динамика на разказа. И въпреки всичко, романът се е получил. Сега обаче за автора предстои трудното – втората книга, която нито ще има медийната подплата на „Аз още броя дните”, нито силната история (посветена е на Адмира Исмич и Бошко Бркич, прототипите на Айда и Давор), дала фундамента на романа. Съветът ми към него е да си осигури добър и съвестен редактор :) . Защото към втората му книга публиката ще е доста по-взискателна, с нараснали претенции. Публиката е „звяр“, когато нещо я разочарова – хапе и дращи :) . Нейните очаквания са толкова по-големи, колкото първата книга е по-хубава. А „Аз още броя дните”, независимо от пропуските, определено е хубава книга, разтърсваща и тревожеща…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори