Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Нехудожествена литература

Три пътеводителя с три сигнала към читателя световен

От: Митко Новков

Три избарани книги са начело в конкурса за нехудожествена литература „Моята любима книга“, организиран от сайта „Всичко за книгите“. Те са: „50 места, които да посетите в България през 2016 г.“ на, както се е кръстил, сайта „за необикновени пътешественици“ peika.bg; „51 приказни планински кътчета от България“ на издателство „Софтпрес“ – проект, снимки и оформление на Радослав Денев, текст на Димитър Риков; и „101 отбивки. Идеи за пътешествия до малко познати места в България“ на Иван Михалев и Елина Цанкова, издание на „Сиела“. Три са и открояващите се сигнали, подавани ни от така подбраните книги, които, поне според мен, никак не са маловажни, напротив…

Първият сигнал е, че и трите книги са красиви. Кориците са гланцирани, лъскави, бляскави – българското книгоиздаване показва чрез тях, че вече знае как да прикотка читателя, как да го накара да купи една книга само дори заради външния ѝ вид. В тази посока то вече достойно се мери със световни образци, където на пазара книгите тип guide са сред най-популярните четива в т.нар. „нехудожествени жанрове“ или non-fiction. Което като название ми се струва по-подходящо, макар че – както знаем, non-fiction-ът е доста по-широка категория произведения от туристическите пътеводители.  Само припомням – документални и исторически книги, философска литература, монографии от най-различно научно естество – от молекулярна химия до литературоведски изследвания, мемоари, спомени, всяка специализирана литература. Ако погледнем трезво, една от най-великите български книги „Записки по българските въстания“ е именно non-fiction. Както и „Строители на съвременна България“ на Симеон Радев и „Път през годините“ на Константин Константинов.  Въпреки това предпочитам наименованието non-fiction за коментираните книги, защото – гледайки кориците на guide-пътеводителите, смятам, че не бива, а и не трябва изобщо да споменаваме думата „нехудожествен“: при създаването им, личи си от всички страни, вкусът е играл водеща роля, макар при всеки от тях по особен начин. „50 места“ са избрали например снимка на небето, където се рее делтапланерист, лавандулови стъбла пък теглят към висинето, създавайки по този начин усещане за простор и безтегловност; „51 кътчета“ са се спрели на „Циркусът на Седемте езера, Рила“, където над леденостудено езеро се възвива каменист връх алпийски тип, а поляна – цяла обсипана с жълт кантарион, предизвиква впечатление и за здраве, и за чистота. „101 отбивки“ залагат на по-мистичен подход – осветената в тайнствена светлина полупотопена черква в яз. „Жребчево“ на р. Тунджа, близо до село Паничерево. Всички снимки коректно съответстват на изявеното в заглавието – местата, които трябва да посетим, ще ни възвисят и отморят, кътчетата ще ни вкарат в приказна обстановка, а малко познатите отбивки ще извикат у нас възприятие за наистина малко известни, но пък вълшебни с очарованието си забележителности. Което навежда мисълта и на друго – българският читател е предпочел да даде гласа си за книги, които влизат в графата „хоби, забавление и свободно време“, сиреч акцентира върху момента на почивката, не върху момента на усъвършенстването. А това също е показателен фактор: преди време разните самоучители бяха начело, потискаха конкуренцията безпощадно, сега пък паузите в напрегнатото всекидневие излизат на преден план. Ще рече, че вече сме се усъвършенствали както и колкото можем, значи стига вече съвършенства и мозъчен фитнес, време е за разпускане и кеф. А българският кеф са българските красоти…

Вътре оформлението е не по-малко красиво. Листите на „50“ и „51“ отново са гланцирани, докато „101“ са предпочели по-евтина хартия, но пък и книгата е по-дебела – цели 255 страници. Другите две са съответно 174 и 63 (при втората не са номерирани, наложи се да ги броя :) ). И трите книги наблягат на снимковия материал, спазвайки постулата, изведен от Иван Михалев и Елина Цанкова на задната корица на „101 отбивки“: че в пътеводителя читателят няма да открие „дълги и скучни текстове, копирани от Google и Wikipedia“. В „50 места“ дори има оставено място за бележки от страна на пътешественика, както и препоръчителен „Списък с багаж за пътуване“. Тук е може би и най-голямата разлика в предназначението на натуралистическите томчета: „50 места“ и „101 отбивки“ са прицелени най-вече в екскурзиантите, в хората, които ще метнат раница на гръб, за да пътуват из родината, докато „51 кътчета“ е по-скоро фотоалбум – да му се радваш и любуваш. Затова „Отбивките“ са дадени по региони – от Югозападна до Северозападна България, имат си и легенда, а „Местата“ предоставят и туристически маршрути – къде да отидете, по какви пътеки, как да стигнете, откъде да тръгнете… Без подобни „педагогически“ намерения „Кътчетата“ са най-красивата книга, отлично изпипана (макар че и тя подмамва читателя с обещанието, че „съдържа GPS координати“)…

Вторият сигнал, на който трябва да обърнем внимание, е повтарящата се една и съща думичка в заглавията и на трите книги – думата „България“. България обаче не като държавно устройство, а като природна забележителност. Веднага се сещаме тук за знаменитото българско разграничение: „България е страна с прекрасна природа и отвратителна държава“, както и за специфичното разделение на натура и цивилизация, тъй характерно за българското, правещо впечатление дори на чужденците. Не мога да не приведа един особено красноречив пример от книгата на Елизабет Костова „Историкът“ – една жена, която прави много за българската култура, но която в романа си отделя внимание най-вече на природната самобитност на нашата страна, не толкова на културната. Ако всички други държави, през които преминава търсенето на зловещото вампирско леговище, са изведени през културно-цивилизационни феномени – библиотеки, университети, градски площади, криволичещи улички, то България е представена с величествените си планини и с едно неистово, на границата между естественото и свръхестественото почти нестинарско хоро, раздивяло се във вила в полите на Витоша. Ние сякаш сме склонни да се хвалим единствено с геологическо-географските си дадености, не и с цивилизационно-културните си. Дори на азбуката си – най-достойното ни историческо дело, с което най-силно се гордеем, гледаме по-скоро като на непристъпно въздигаща се скала, отколкото на гъвкаво и чувствително към промените в езика културно образувание. То затова и културата си тълкуваме не през живите ѝ дишащи форми, а през мъртвите ѝ застинали руини. В някаква степен Черноризец Храбър и Паисий Хилендарски продължават да бъдат по-важни от всеки жив и здрав съвременен български автор, независимо от таланта му и от това какво дава на българската литература. Неслучайно сред писателските среди в България витае мрачната шега, че трябва да умреш, за да бъдеш най-сетне признат :) .

Че природата е толкова важна и че тя е, която ни задава българско самочувствие и идентичност, личи и през може би най-популярните шлагери, останали в паметта ни от социалистическо време – „Една българска роза“ (изп. Паша Христова), „Моя страна, моя България“ (изп. Емил Димитров), „Пътнико свиден, пътнико млад“ (изп. Ани Павлова). Последната дори е обявена за „неофициален химн на България“. Във всички тях на челно място е изтъкната прекрасната българска природа: розата, с която приятелят млад трябва да си тръгне от България, ще му напомня „за Балкана, за морето“, не за Рилския манастир, хеле пък за Златю Бояджиев; Емил Димитров копнее да се върне в „родните поля“, за да се слее с „тревата и пръстта“ и накрая да стане „стръкче цвят“, прегръщано от вятъра; а пък Ани Павлова убедено припява, че „много родини има в света“, но никъде, „пътнико свиден, пътнико млад“, няма да срещнеш „пълният с блян, с песен хайдушка роден Балкан“. Твърде е вероятно в избора на читателите за моя любима non-fiction-книга такива нагласи да играят роля, неслучайно сред трите има една, посветена специално на „приказни планински кътчета“, в другите две пък повече от половината достойни за посещение места са планински. Вярно, „50“ настоява, че страната ни разполага и с други важни отбивки – музея на индустрията в Габрово, интерактивния музей Абритус, паметника на завистта в Хасково, независимия театър в София, арткъща „Куклите“, но те могат да се преброят на пръстите на двете ни ръце (дори мисля, че 2-3 пръста ще останат), докато всичко останало е натурална красота и естествени забележителности. Така „пътникът свиден“ неусетно се трансформира в читател свиден, петимен за природа и то точно за българска природа – толкоз повече красива, колкото по-грозна е българската държава…

Третият сигнал е за потребителите на тези книги. Ясно е, че това са млади хора; във всеки случай едва ли българските пенсионери са преобладаващото туристическо ято, ползватели на пътеводителите. Самият начин на гласуване за „Моята любима книга“ – интерактивно, подсказва таргета на начинанието: хора в активна възраст, можещи да си позволят да отделят и време, и пари, и енергия, за да посетят българските природни прослави и гордости; хора, които боравят свободно и без късогледо взиране в клавишите, когато сърфират из мрежата. Честно казано, не зная дали трите книги имат варианти на английски (виртуален образец няма само „51 кътчета“), но, според мен, би трябвало да имат, защото чуждестранните пътешественици също биха могли да се заразят от красотите на страната ни, дори съм сто процента убеден – със сигурност ще се заразят. Та нали самият Силвестър Сталоун препоръчва България като туристическа кино-, а и всякаква друга дестинация?! Но нека оставим настрана точно неговите сладки думи – все пак той беше тук да снима и вероятно някак се е чувствал длъжен да изрече едно-две благоразположени изречения, но пък датчанката, която в YouTube (без никакви други причини освен една – естественото българско великолепие) разказва от сърце какво прекрасно европейско място сме, прави това от чиста възхита. Като прибавим към нейната възхита грабващите с дизайн и гледки справочници „50 места“,, „51 кътчета“ и „101 отбивки“, трайно като българи ще се убедим, че имаме какво да предложим, с какво да впечатлим и как да приобщим младите на само на България, но и на цяла Европа, пък, ако щете, и от цял свят. В този смисъл тези три книги са и някаква надежда: не сме чак толкова забити, не сме на дъното на географията, не сме периферията, която никой не забелязва, съвсем обратно – имаме своите предимства и ако ги пазим, ще продължим да ги имаме и да привличаме хора от близо и далеч, за да ги откриват и споделят. Те са, тъй да се каже, българският принос към глобализацията, нашият посланик, който под красивия образ на българската природа възвестява пришествието на световната цивилизация…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори