Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Джон Гришам, Адвокат на престъпници

Успех или провал е новият трилър на Гришам?

От: Петър Величков Книга: "Адвокат на престъпници" Автор: Джон Гришам

Джон Гришам. „Адвокат на престъпници”. Изд. Обсидиан, 2015 г. Превод: Надежда Розова

С „Адвокат на престъпници” Джон Гришам вероятно иска да успокои феновете си, че изненадите, които им готви, предстоят. След серията си за тийнейджъри с главен герой 13-годишния ентусиаст-детектив Теодор Буун си мислех, че не е зле Гришам да напише и коледна книжка за децата в детските градини.
Но появата на „Адвокат на престъпници” подсказва, че друга възрастова категория ще бъде ощастливена. А именно – някогашните почитатели на Реймънд Чандлър и неговият знаменит герой Филип Марлоу. Тази нова творба на Гришам, макар и предопределена да е в рамките на съдебния трилър, по-скоро напомня за върховете на черния роман. Знае се, че „Адвокат на престъпници” бе очакван с нетърпение и очаквано оглави класацията на „Ню Йорк таймс”. Шест седмици след появата му бе издаден и у нас.
Гришам не оставя читателя да гадае, да предполага, да си прави свои хипотези. Напротив. Безапелационно ни налага героите си, на които пък не позволява да имат развитие по-нататък, а веднъж представени категорично, такива си остават и по-нататък в текста.
Така например историята започва ударно с представянето на самия главен герой:
„Казвам се Себастиан Ръд и макар да съм известен адвокат, няма да видите името ми по билбордове и автобусни спирки, нито в рекламно каре в „Жълти страници”. Не си плащам, за да ме показват по телевизията, но често съм там. Номерът ми не фигурира в нито един телефонен указател. Нямам кантора в обичайния смисъл на думата. Нося пистолет – законно, защото името и лицето ми привличат вниманието на хора, които също носят пистолети и не се колебят да ги използват. Живея сам, обикновено спя сам и нямам нужното търпение и толерантност да поддържам приятелства. Правото е моят живот – винаги обсебващо и понякога удовлетворяващо”.
По-нататък е представен верният му спътник, Партнър, който донякъде му е и бодигард, негов шофьор, довереник, правен асистент, разносвач на стиковете му за голф. С една дума – единственият му приятел. Партнър също си остава не само константен в сюжета, но и неразделен със Себастиан Ръд.
Гришам не отделя време за малко по-обстойно представяне на героите си, а иска да ги приемем такива, каквито ни ги описва. Дори жената, от която Ръд има син, е скицирана набързо с няколко едри щриха – лесбийка, която го измамва, за да забременее от него и да му роди син, който тя нарича „моя”, а не „нашия” син.
По подобен начин са въведени и останалите герои, някои от които служат единствено за свързващ елемент, защото романът не е посветен на едно съдебно разследване, а на четири отделни случая. Писателят си харесва някоя едра мазка на четката, прасва я на платното и не желае повече да дорисува портретите на героите си.
На фона на, разбира се, не особено атрактивните съдебни процедури първомайсторът на съдебния трилър, повлякъл след себе си цяла армия от имитатори, вае образа на своя герой, който е готов да престъпи закона, но да докаже, че клиентът му е невинен. В първия случай той успява незаконно да вземе кръв за ДНК от заподозрения от него истински убиец. Това е единственият начин не само да докаже невинността на клиента си, но и да натрие носа на тълпата в малкото градче, която иска някой да бъде разкъсан заради убийството на две момичета – все едно дали е виновен или невинен.
Нещо ницшеанско ми се струва, че долавям в образа на новия герой на Гришам. Не мисля, че му е било трудно да го сътвори. Просто писателят е описал себе си, но обърнат на 180 градуса. В подкрепа на това ми се иска да цитирам самия Гришам:

„Бил съм адвокат десет години, но никога не съм се излагал на рискове. Кариерата ми беше безопасна, но тайно се възхищавах на онези, които водеха съдебни битки за непопулярни каузи. Аз не съм го правил – никога не съм имал клиент, обвинен в шокиращо престъпление. Никога не съм помагал на осъден на смърт да обжалва присъдата си. Не съм вземал заеми, за да водя дела срещу корумпирани компании. Боях се да не си изцапам ръцете. Но дълбоко в себе си много исках да бъда такъв адвокат”.

Впечатляващо е, че Себастиан Ръд се бори за клиентите си със зъби и нокти, защото е дълбоко убеден, че всеки има право да бъде съден справедливо. Ето защо не се двоуми да престъпи закона, подкупвайки дори, за да се уреди с подходящ съдия. Но си мисля, че поклонниците на Гришам от времето на „Фирмата” отдавна са наясно, че няма как следващите му бестселъри да са еднакви или на същото ниво.
Себастиан Ръд е хазартен тип, адвокат на престъпниците, мошениците, отрепките и невинните жертви на системата. Той защитава обвиняеми, които презира по простата причина, че все някой трябва да ги представлява. Странно, но единак като него не буди възхищение, а по-скоро любопитство докъде би стигнал. А това е сред достойнствата на романа.
Питам се дали Гришам достатъчно познава, или иска да опознае героя си, и ме гризе любопитството какво ще се случи в следващите романи с него.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори