Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

"Всичко", Никола Юн

Бестселърът, драги ми господине…



nfcКогато видя върху корицата на някоя книга щампата „бестселър“, бързам да я подмина, преди да ме е притиснала с отработеното си търговско „Добър избор, (драги ми) господине!“ и обещанията за гарантирано от колективния опит щастие, ако си я купя.

Невинаги ми се удава. Понякога рекламният маркер ме спипва неподготвен (или склонен към прахосничество на пари с размах и безразсъдство, познато от руската класическа литература) и се предавам. Така съм се срещал с известен брой бестселъри, няколко от тях добри и като литература. Не много няколко, както вероятно би се изразил Мечо Пух.

Романът на Никола Юн „Всичко, всичко“ не е сред тях. Колкото и да се опитва, „Бестселър № 1 на „Ню Йорк Таймс“ не е в състояние да пренесе високия статус на маркетинговото си определение (по същество бестселър е понятие, свързано много повече с маркетинга, отколкото с литературознанието) и върху естетическата си оценка, защото макар и да се пресичат, пазар и литература, слава богу, все още не се ръководят от едни и същи критерии.

Романът на американската писателка е сюжетно организиран около социалната изолация на едно осемнайсетгодишно момиче с измислена диагноза, което се влюбва в новопристигналия си съсед, а после, с риск (по диагноза) за живота, напуска стерилния си дом, за да се срещне непосредствено с всичко, от което е било отделяно до момента. Драмата, предположена в експозицията, обаче се реализира само фиктивно, в съзнанието на героите. В действителност девойката не страда от приписваното й заболяване, а препятстващата фаталния му край изолация от света е девиантен опит на психичноразстроената й майка да я предпази от неизброимите и ненадейни опасности на живота. Когато тийнейджърката разбира това, последните бариери пред личната й свобода и пред крайното събиране на влюбената двойка падат. Щастливият финал е заслужената награда за всички, които обичат да им се разказват приказки.

Приказката е любимият образец на тривиалната литература. И доколкото нейните обичайни читатели са преимуществено читателки, Пепеляшка и Снежанка са размножени в толкова копия, че нагледно можеш да си представиш как би изглеждал светът (или поне по-симпатичната му половина), ако разрешат клонирането. В това отношение на „Всичко, всичко“ не може да се отрече известна оригиналност – книгата не повтаря нито едната, нито другата приказка. Избира си трети, не по-малко любим женски сюжетен модел – Рапунцел. Всъщност различието между изброените приказки е по-скоро формално, иначе и трите разчистват сметки с майката.

Наясно съм, че това е сериозен проблем на женското съзряване и по тази причина присъствието му в един тийнроман за момичета изглежда логично и художествено оправдано. Връзката на този проблем със сюжета за Рапунцел, с малко повече позитивизъм в отношението към текста, може да се прочете и като подсказване на архитипи, и съответно като натоварване на интригата с някаква културна или психологическа дълбочина. Подобен позитивизъм обаче се нуждае от достатъчно аргументи, а в книгата на Юн те са малко. Доста по-лесно е да се посочи онова, което дразни, въпреки че изборът да го сториш, нежелано те сближава с ролята на недоволен мърморко, засипващ света със забележки, при това без чара, с който го прави Радичковият Драги ми господине.

Лично при мен естетическото отдръпване от творбата е резултат от стереотипната й интерпретация на мотива майки – дъщери, от лековатата (и също стереотипна) ситуативна мотивировка на заложената в него интрига, от предвидимостта на фабулата, от шаблонността в характерите и поведението на литературните персонажи, включително в белезите на тяхната сексуалност – спецификата на половете в романа е разкрита пред читателите в такива стандартни опозиции (красота / сила, чувственост / логика, съзерцателност / активност), че може да ви се стори че четете нещо от типа „Мъжете са от Марс, жените – от Венера“.

Разбира се, всичко това предполага резерви при възприемането, ако четем романа като литература. Ако го приемаме като бестселър, споменатите недостатъци не само че не се забелязват, но даже придобиват стойност. Защото една книга става бестселър благодарение на умението си да обслужва масовите читателски очаквания. А че „Всичко, всичко“ притежава подобни умения, е вън от съмнение. Романът е написан като по рецепта, по всички правила на съвременната масова литературна продукция за тийнейджъри. Той разказва гладко и леко за техния свят, за специфичните им проблеми, подкупвайки ги с уют на пребиваване в лоното на познатото, на възрастово „своето“. Формално съдържа всичко, което би могло да прелъсти интереса на читателската си публика – аз-повествованието с илюзията за автентичност и интимност на споделянето; вечните проблеми на юношеството, свързани с късането на „инцестната“ (в смисъла на Е. Фром) пъпна връв със семейството и постигане на лична свобода, преплитането на това постигане с любовното привличане от другия пол. Особена роля в това прелъстяване има подчертаната експлоатация на външните характеристики на тийнкултурата – общуване (и пазаруване) в мрежата, мобилните телефони, паркура, черните „впити“ тениски.
Творбата е съблазнителен продукт на един наистина добър литературен маркетинг, проучил предпочитанията на целевата си (читателска) група чак до такива детайли като дължината на съставящите я глави, отразили духа на тяхното SMS съвремие, но и приписваната на поколението резервираност към практики, които не водят до бързо и пряко постигане на удоволствие.

Ако към това прибавим и иконичните стилизации на телефонен дисплей или на страница от електронна поща заедно с рисунките и бележките, напомнящи извадка от дневник или лексикон, впечатлението, че романът познава и представя света и личността на тийнейджъра, придобива почти завършени форми. За жалост, не и такива, които да ни убедят, че става дума за нещо повече от впечатление. Защото книгата на Никола Юн се плъзга по видимите, социално разпознаваеми образи на възрастта, не излиза вън от обществения стереотип за съвременен тийнейджър, не прибавя нищо, което да се разминава с конвенционалните представи за младите.
Всъщност може би придържането до стандарта, респективно до литературния стандарт, е структуриращият белег на тази книга. Самото му познаване издава ерудиция и именно благодарение на нея авторката не се е поддала на изкушението да остане при достатъчното за успех кокетиране с читателското удоволствие. Книгата й е отворена и към социалните аспекти на израстването, към моделиращата функция на възпитанието, към динамиката на ценностите и приоритетите в годините на раздяла с деството. Предписанията на стандарта обаче и тук я отвеждат главно до нормата, например тази за политическа коректност и социална толерантност – широко пропагандираните добродетели на съвременния либерален морал. Разбира се, дразнят не те, а тяхното тенденциозно натрупване. Сякаш авторката, подобно на прилежна ученичка, се е бояла да не пропусне нещо от списъка, който учебниците са формулирали. Така персонажната система на романа събира на едно място неизличимо болно (!) цветнокожо (!) момиче (!), дете на брак между афроамериканец и японка, споделено (!) влюбено в бял (съвсем) младеж, въпросният бял младеж, медицинска сестра, емигрирала (!) от Латинска Америка (в приказната роля на вълшебен помощник), и, правилно предположихте, гей.

Точно по тази причина (не заради гея, а заради обсебеността от нормата и стандарта) уж романът си има всичко, всичко, пък трудно преглъщаш усещането, че нещо съществено липсва. Може би онова, дето паратекстът му повтаря, че било невидимо за очите. Но не и неосезаемо за вкуса. Напомня ти готвенето по рецепта – хем всичко си спазил пунктуално, хем вкусът не е този, който постига баба ти. Вероятно защото баба ти не готви по рецепта, а и не купува продуктите от супермаркета.

Писането, драги ми господине, е като готвенето. Прилежното спазване на рецептите от курса по creative writing не гарантира създаването на добра литература. Най-много да се получи бестселър.

Не че той не може да се яде. Напротив, някои го предпочитат горещо, в смисъл – горещо го предпочитат. Но може и буквално, защото задължителното изискване на рецептата за бестселър е да се поднася горещ.

Когато вестникарските ко(т)лони спрат да го подгряват, истинският му вкус обикновено разочарова.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори