Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Българската дилема

„Българската дилема”: рисковете на една критика



Новоиздаденият сборник със статии на Тони Николов – един от добре известните публични интелектуалци на София, под заглавие „Българската дилема. Записки по нашето двумислие” се концентрира преди всичко върху критическото разглеждане на актуалните проблеми на политиката и обществеността в България и в Европа. Съдържанието на статиите по един или друг начин е прицелено към възловитеконфликти на съвременния живот, може би дори към динамиката на известно злободневие от последните три години. Подобна насоченост на книгата несъмнено е свързана с естеството на съставящите я текстове: те са първоначално публикувани в периодиката (най-често в портал „Култура”) като отделни публицистични статии, писанипо конкретен повод, в отзвук на отделни събития, произшествия или тенденции. Затова привилегированото времепространство на „Българската дилема” е настоящето. Затова и подзаглавието определя тезипрозаически късове като записки, които може би бдително и задъхано са вписали в себе си духа на собственото си време. Настоящето се възприема от книгата като нагорещена и ковка сплав, която може да бъде свободно прегъвана, но и опорочена от различни користни сили в лицето на политическите партии, икономическите монополи, терористичните организации, апатията на „гражданското общество” и пр. Сякаш това поражда необходимостта от сатирично изобличение, критически анализ и нравствена оценка на настоящето, които без съмнение образуват основния замисъл на „Българската дилема”. В тези свои аспекти книгата наподобява и продължава тенденциите, заложени в предишната книга на Тони Николов „Пропуканата България. Записки по суматохата”. С това е свързано и заостреното чувство за криза в българското общество, което дълбоко е белязало книгата и което е запечатано в заглавията, които авторът е избрал за книгите си. Още със заглавията днешна България се описва през щампата на пукнатината, разрива и разединението, през колебливостта на дилемата и тревожния безпорядък на суматохата: щампи на кризата, която трагически очаква разрешаването си.

В този смисъл писането на Тони Николов се разполага в традициите на една просвещенска критика на нравите, която схваща ролята на интелектуалеца като навигатор на народната съдба. Въпреки това сатиричната злободневност на тази публицистична проза по особен начин се балансира от други свои качества като космополитичността, историческата осведоменост и уклона към философско обобщение. Неслучайно събраните статии са групирани в три раздела, озаглавени съответно „Политическа скотомия”, „Европа, година нула” и „Исторически прочити”: авторът вероятно се е стремял да не ограничи критическата си задача нито до локалната проблематика на българското, нито до пределите на настоящето. Без съмнение назидателно-изобличителното дамгосване на днешното и българското остават средоточието, което донася композиционна цялост на сборника. Същевременно обаче „Българската дилема” не се задоволява с вестникарското регистриране и етическото осъждане на обществените недостатъци: гражданската безотговорност, лицемерието, корупцията, политическата корист, безскрупулното властолюбие и пр. Книгата непрекъснато се опитва да ги положи и осмислив контекста на общоевропейски явленияилина фона на българското историческо минало и така съумява да избегне разпространеното изкушение да идеализирапредвоенна България като някакъв отминал златен век. Така например някои от най-осъдителните „диагнози”, които Николов поставя на българското общество – разединението и моралния упадък, той констатира със сходна убеденост и в Европа: „Европа е не просто в криза, тя е в безвъзвратен упадък, съчетан с разпуснато безсмислие”. Съвременна Европа и миналото на България са единствено инструменти, които трябва давъведат разясняващи аналогии с актуалните проблеми на обществото, катохвърлят повече светлина върху същността или произхода им. Съответно книгата не представлява някаква историко-политическа хроника, разчитаща на обикновената любознателност на читателя. Нейното съдържание разгръща една политическа публицистика, която разчита на активната съпричастност на читателя, и това проличава най-вече при езика и стила на изложението.

Статиите са написани на увлекателен и богат език, който по странен начин се оказва едновременно четивен и нечетивен. Строежът на фразата не затруднява четенето и не изтощава възприятията,книгата може да се прочете и на един дъх. От друга страна обаче, изказът и стилистиката на Николов в много случаи са изпълнени със скрити значения и зашифровани послания, с неологизми и неизброими явни или загатнати препратки, чието разбиране зависи изцяло от познаването на сензациите от публично-политическото злободневие. Няма друг начин, по който да бъде разкодирана играта на думи в заглавие като „Кой след #Кой?”. Впрочем това е един от рисковете, които авторът е поел с преиздаването на текстовете си като самостоятелно книжно тяло:рискътте да бъдат криворазбрани или неразбрани, след като веднъж са били откъснати от контекста на написването си. Същият риск многократно се засилва от употребявания езоповски език. Неговата иносказателност обаче, какъвто и риск да носи, сякаш се оправдава в плана на първоначалното си предназначение: този език трябва да събуди сетивата на съвременника за собственото му съвремие. Говорейки за съвремието си с речника на гротеската, карикатурата или назидателната алегория, книгата сякаш иска именно да затрудни читателя при възприемането на всичко онова, което с определена цел се представя като очевидно и естествено, но което, както настоява прозата на Николов, в действителност се явява във висша степен недопустимо и злонамерено прикрито зад паравана на очевидността и порядъка. Пробивът през черупката на езоповската реч е средството, чрез което трябва да се пробуди гражданското съзнание на читателя, за да бъде избавен от своята „политическа скотомия“ и пред него да се разкрие, както гласи текстът, „това, което инак не виждаме“: „Има неща, които упорито отказваме да видим, но най-вече упорстваме в отказа си да се видим като общност (…) Проблемът, пак повтарям, не е в някаква наша изначална ущърбност, а е в „политическата слепота“, от която, като от „черни петна“, произтичат всичките ни останали недъзи. Проблемът е в нашата „разобщеност“, в историческото ни „пречупване“ след краха на Първата световна война, разпиляло енергията на Възраждането“. Трудноразбираемият език трябва да разкрие на българите „истината“ за самите тях, като поеме риска да я скрие и риска да остане цялостно криворазбран.

Опасността от неразбиране, разбира се, нито е единственият, нито най-големият риск, който книгата и въобще писането на Тони Николов приемат. Нека остане на преценката на читателя доколко самоувереността и категоричният тон на това писане донякъде не повтарят безкомпромисния, неотстъпчив и на моменти агресивен маниер на поведение, който самият автор неколкократно критикува на страниците на книгата си. Същевременно не може да се отрече, че по всичко личи как „Българската дилема” демонстрира пълно съзнание за рисковете, които поема в качеството им на неизбежна цена при заемането на гражданска позиция.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори