Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

отлично съчинена история

Да пишеш от любопитство



mk
А. А. Милн. „Отлично съчинена история“. Съставителство и превод от английски: Емилия Ничева-Карастойчева. ИК „Книгомания“, 2018.

Повечето почитатели на „Мечо Пух“ сигурно имат представа, че неговият създател е писал и други книги, „книги за възрастни“, но някак не са им попадали. Всъщност А. А. Милн е доста плодовит писател, автор на седем романа, няколко сборника с разкази, множество пиеси и сценарии, без да броим сборниците със стихотворения за деца. „Досега съм открил само едно основание да пиша каквото и да било – казва той самият, – и то е, че искам да го напиша“.

На разказите, подбрани за това българско издание, действително им личи, че са писани с удоволствие. Нормално е читателят да подходи към тях с любопитство, а сигурно и с не много ясни очаквания. Нима не е интересно да откриеш друга страна от писането на човека, сътворил едно от безсмъртните произведения на детската литература? Като че ли и самият Милн е подхождал към писането си преди всичко с любопитство: какво ли ще излезе от това? В конкретния случай, излязла е една хубава подборка с доста разнообразни разкази, която дължим на преводачката Емилия Ничева-Карастойчева. Хуморът съставлява като че ли основната част от творчеството на Милн и повечето „парчета“ тук са в този дух. Сред тях се открояват „Младоженци“ – остроумен поглед към затормозяващите битови подробности около сватбения ритуал – и заглавният разказ,танцуващ из нелепиците на книгоиздаването и критиката. За него бих могъл да кажа ред хубави неща – особено интересен е за онзи, който бездруго се интересува от английската литература и нейните нрави – но всъщност никак не бих го нарекъл „отлично съчинен“. Потенциалът му е значително по-голям, а финалът е по-скоро невзрачен.

В интерес на истината, това се отнася за повечето от разказите в сборника, дори за най-сериозния, поставен на първо място – „Най-красивото момиче в балната зала“, където хумористичният подход неусетно се превръща в горчиво изследване на житейските случайности, предателства и разочарования. Човек не може да си криви душата: произведенията в „Отлично съчинена история“ не са изключителни разкази. Не разкриват зейнали екзистенциални бездни във всекидневието ни; не обрисуват смайващи персонажи, които дълго след това да ни преследват. Милн като че се е учил на писателски занаят от онези достопочтени литератори, които родената само четири дни след него Вирджиния Улф отхвърля като стари досадници (о, да, а пък името госпожа Браун се появява още в първия разказ*).

Личи талантът му да взема неочаквани решения, да създава афоризми, зрънцата на бълбукащия хумор са тук; но още по-ясно личи колко мощно се е освободил в детската литература, отхвърляйки нормите и условностите.

И все пак – толкова е разведряващо да се четат тези разкази! Тъкмо заради липсата на претенция, заради безпроблемното приемане на жанра, заради това, че без да те разтърсват или обременяват, успяват да доставят смислено читателско преживяване.

Сред остроумните закачки, попадащи в приятната британска традиция (да си припомним Джером К. Джером и П. Г. Удхаус) бих откроил и криминалния разказ „Убийство в единайсет“. Там несъмненото остроумие на Милн е уместно впрегнато в задачата на жанра, към който всъщност авторът на „Мечо Пух“ се връща отново и отново в кариерата си. Е, да, персонажите са малко недостоверни. Но разказът си е според правилата и е хубаво, че подборката по този начин уважава разнообразието в Милновата библиография. Това разнообразие изглежда доста е обърквало съвременниците му: на едно място Милн разказва как уведомил агента си, че се кани да пише детективски разказ, но онзи му отвърнал, че читателите очакват хумористичен; след две години обявил, че пише детски стихотворения, но и агентът и издателят искали детективски разкази; а след още две години му рекли, че е цяло престъпление да пише детективски разкази, когато всички искат от него детска книга. Наистина, тази история сама по себе си демонстрира както усета на Милн към смешното, така и склонността му да се впуска в най-различни писателски начинания според моментното си настроение и осенилите го хрумвания. Съвсем логично е да мислим за този писател като за един забележителен импровизатор – умел, но непостоянен; изобретателен, но нетърпелив; способен, но не с твърде сериозно отношение към онова, с което се е захванал. Всъщност тъкмо това са качествата, направили възможен „Мечо Пух“. Така че Милн все пак си е намерил точното място. А колкото до другите му произведения – е, там дефектите на подобен натюрел си личат. Но все пак си струва да ги прочетем, най-малкото за да схванем защо „Мечо Пух“ е точно такъв. Просто пред нас е автор, с когото никога не можеш да бъдеш сигурен.

*„Г-н Бенет и г-жа Браун”, Вирджиния Улф, важно изследване на модернизма, в което съпоставя две поколения писатели /Б.р./



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори