Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

debutfinal

Дебюти под знака на бягството



nfcОт непрестанно появяващите се нови книги и нови имена на българския книжен пазар да се отделят добрите произведения и кадърните автори, е трудна задача, а за някои люде почти невъзможна. Наскоро например една читателка на българска литература и блогърка по съвместителство изрева, че се отказва – било ù абсолютно непосилно да се справи. Рекламните текстчета ù обещавали едно, а накрая в ръцете ù съвсем друго. Ушите ù били взривявани с излияния за някакви ангелогласни таланти, пък те се оказвали най-досадни рецитаторчета. Но така е, който вярва на рекламни славословия, потъва и се дави, неизбежно е! Всъщност тук се крие разликата между неопитния читател и обръгналия критик – вторият не вярва на текстчетата, но знае какво може да очаква зад кориците: чете заглавията, от които може много да се разбере, а и информацията сякаш идва до него ей-така, като златна река. Достатъчно е да разлисти една книга и е вече наясно колко струва и бива ли го авторът ù. Та в този смисъл можем да кажем за тазгодишния избор на книги за Наградите „Перото”, че в тях личи критическият, не фенският поглед. Усеща се, че е мислено смислено кои книги да останат в късата листа и за това смислено мислене журито го поощряваме с: „Хвала!”.

Особено вкусът личи в номинираните дебюти за наградата „Перото”. Книгите са „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, „Последна стъпка” на Йордан Славейков и „Перлите на Ади Ландау” на Соня Тодорова. Трите книги определено са талантливо написани, но не само това е общото между тях, тематично те също са сходни – и на трите в центъра стои бягството. Човек дори може да се запита дали пък днес, когато цяла Европа тръпне пред стотиците хиляди бежанци, търсещи мир, подслон, безопасност и добър живот, бягството не се е превърнало в онази литературна манна, на която всички се хвърлят с надежда и викат: „Осанна!”. Дебютантите такава „Осанна!” обаче заслужават не само заради темата, а и поради начина, по който са се справили с нея.

Това не значи, че след като бягството е обща тема за дебютите, ще четем една и съща книга в три варианта, съвсем не. Бягствата, описани на страниците им, са различни, условно можем да ги разделим на успешно, неуспешно и невъзможно.

Успешното бягство откриваме в книгата на Соня Тодорова „Перлите на Ади Ландау” („Колибри”). Макар че тук думата „успешно” е твърде условна – родителите на една от героините биват пометени от безумието на холокоста. Погълнати са от него, както Кронос поглъща детето си в знаменитото пано на Гоя в „Къщата на глухия”. Книгата на Соня Тодорова е роман в три части, развиващ се през XVII, XX и XXI век, проследява съдбата на еврейски семейства, които винаги държат поне два готови куфара в килера, както признава писателката Леа Коен, защото никога не е ясно кога ще им потрябват. Тази нерадостна бегълска орис е пречупена през историята на скъпи барокови обици, попаднали съвсем случайно в ръцете на прародителя на семейство Ландау. Преплита се чрез тях историята на три семейства и през трите времеви сюжетни отрязъци – на еврейското Ландау, на селското Оберле (Оберзее), на благородническото Фон Хас. Честно казано, отдавна не бях чел книга, която да не искам да оставя – така свежо и увлекателно се развива историята. Особено интересна е втората част, тази за премеждията на представители на трите семейства през Втората световна война: отчаяното бягство на Ландау – съпруга и дъщеря, и саможертвата на бащата; пасивната съпротива на Оберле, който – за да не взема участие в „окончателното решение”, дезертира от поста си на помощник-началник гара и променя името си на Оберзее; нечестивото, ала и бездарно озлобление на Фон Хас, винящ под влияние на дядо си за всички нещастия, струпали се връз неговото семейство, своите еврейски съграждани. Тъкмо по това време разделно обиците се разделят – едната тръгва на изток, към България, другата на запад, към крайграничните зони на Австрия. В третата част те, разбира се, се събират – издънките на двата рода Марги и Фин (от Финеас), залюляни от меандрите на любовта, в един момент прибягват до семейното си наследство, за да намерят най-сетне спокоен пристан. За жалост, тази трета част ми беше най-безинтересна, а и някак ми стоеше вторична – начинът на разказване прилича много, поне според мен, на начина, по който разказва Радостина Ангелова в дебюта си „Виенски апартамент”. Но ако оставим тези прилики, „Перлите на Ади Ландау” е книга интересна, грабваща и – може би най-важното – ведра, защото сочи, че изход да бъдеш човек – има винаги, стига да искаш да бъдеш и да останеш човек. Стига да искаш…

Героите обаче на Георги Бърдаров от „Аз още броя дните” („Сиела”) – или поне част от тях – не искат. И тъкмо заради тях неговата книга разказва едно неуспешно бягство – неуспешното бягство на двама влюбени – мюсюлманката Айда и сърбинът Давор, от ада на Сараево, от най-дългата обсада в историята на войните. За романа на Георги Бърдаров съм писал в този сайт (вж. „Ръкописът” наистина стана роман”), така че за тези, които се интересуват по-подробно да узнаят неговите достойнства и сравнително малкото му нащърбености, могат да се обърнат към този текст. Той спечели телевизионното състезание за неиздаден ръкопис, беше подложен на доста строги редакторски и колегиални забележки, но всички те, слава Богу, са хванали почва и романът се е получил. Е, трябва да се освободи от мераците да понатрупва охкания и ахкания, от на места твърде подчертаната патетичност, които може да впечатляват някои наивни читател(к)и, но по отношение на високата литература са по-скоро ненужни напластявания, да не употребя по-силна дума. Това обаче, което се откроява в „Аз още броя дните” е умелата композиция: романът е изграден от три пласта – историята на Айда и Давор, която освен история на тяхната любов, е история и на безумството, сполетяло Сараево; разсъжденията на автора разказвач и премеждията му с неговия сръбски гид за това как се е разразила тази война и какво продължава да означава това за хората от Босна и Херцеговина; накрая свидетелствата на очевидци (интервюта), които са може би най-силното и най-побиващо тръпки място от произведението. Всъщност от „Аз още броя дните” разбираме, че никога няма успешно бягство, когато човекът е избягал от човешкото си, когато предпочита да е хищен звяр, вместо ближен.

Невъзможното бягство. В романа на Йордан Славейков „Последна стъпка” („Жанет 45”) обективно видяно всички са ближни, субективно обаче, от гледна точка и на герои, и на автор, а и на читатели – това изобщо не е така. Семейството е уж сплотено, но събитията се стичат в посока, заради която сплотеността хвръква по дяволите. Баща, майка, двама братя, сестра – всички те със своите обсесии, всички те със своите недъзи, всички те със своите копнежи – повече недостижими, отколкото постижими. В един момент семейството се разпръсква (дали пък не е по-добре да кажем разпарцалосва), всеки бяга нанякъде, но се оказва, че всъщност изобщо не е избягал, защото човек не може да избяга от себе си. Утеха се търси навсякъде – в приятел, в ново семейство, дори в престъплението, но утеха не се намира никъде. Йордан Славейков е майстор в изобразяването на безнадеждността и отказа от продължаването да се живее – отказ не поради друга причина, а понеже да живееш, значи просто да удължаваш безсмислието. Тук трябва да отбележим, че за своя роман той получи наградата „Южна пролет” за белетристика, а пиесата му „Паякът” (в съавторство с Димитър Димитров) също жъне успехи и у нас, и по света. Не може също да не откроим откровеността и естествения тон, с които бива описвана една все още щекотлива за българското общество тема – хомосексуализма, развита в историята на малкия брат. Разбира се, не само това е достойнство на романа: разказът тече вътре стройно, конструкцията е желязна, изобщо личи майсторство и можене. Ако имам упрек, то е към прекаляването с късите изречения, изстрелвани като от автомат „Калашников”, сложен на единична стрелба – вярно, уцелват, но в един момент целият този прийом дотяга и на читателя му се ще ритъмът да беше малко по-разнообразен. Иска откос, не пукот. Писва му да е накъсан… прекалено накъсан. В същото време историята е жестока, красива и печална. А финалът… А финалът е просто вълшебен.

Не зная журито кой от трите романа ще избере за наградата „Перото”, но който и да избере, няма да сбърка. Възможно е обаче върху решението му да повлия отношението към света, склонността да се вижда чашата полупълна или полупразна, или пък направо празна. Ако е полупълен светогледът, то „Перлите” са фаворит, ако е полупразен – фаворит е „Дните”, но ако изцяло празен и (на) пуст – „Стъпката” ще бъде печелившият текст. Но отново казвам – който и да е победителят, достоен ще е…



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори