Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

финалисти документална проза

Документалната проза: 3 избрани и 3 неизбрани



Stolichna1
Ето го избора на документална проза на читателите на сайта „Всичко за книгите: „101 романтични места в България” от Иван Михалев и Елина Цанкова („Сиела”); биографията „Илън Мъск. PayPal, Tesla, SpaceX и походът към невероятното бъдеще” на Ашли Ванс („Кръгозор”); „Винаги тя” от Майкъл Шулман, отново биографична, за Мерил Стрийп („Бард”). Решението на публиката е безапелационно, сиреч да се наслагват върху него коментарни разсъждения е малко нахално, ала въпреки това аз ще си позволя да съм нахален. Ще си го позволя по следния лукав начин: слагам редом избраните книги с други три, неизбрани. Неизбрани, вярно, обаче жалко…

Много жалко, защото сред тях са две книги, написани от българи, които, смятам, всяка уважаваща себе си семейна библиотека би трябвало да има на лавиците си. Едната от тях е „Опит” на Александър Шурбанов („Сиела”). Александър Шурбанов е известен български учен, професор по английска литература, преводач на Чосър, Милтън, Шекспир; изобщо име, с която всяка култура може и трябва да се гордее. Освен това е поет, както и автор на белетристични произведения. „Опит” е тъкмо белетристична книга. Именно белетристична, не само прозаична. А и не изцяло белетристична, честно казано, тъй като вътре в текста са монтирани по изящен начин стихотворения, които на места засилват звученето на преждеказаното, на други – с леко намигване го поставят под въпрос. „Опит” неслучайно се казва „Опит”: заглавието препраща към едни други „Опити”, на френски Essais, дело на могъщ французин с име почти като планина, Мишел дьо Монтен (Montaigne-montagne). Френските „Опити” ерудитите ги припознават като своеобразен ренесансов скептицизъм, българският „Опит” можем да го определим като посттранзиционна мъдрост (transition = преход), която казва какви сме, къде сме, защо сме. Едно откровение за нас самите, изказано с обич, но и с достатъчна доза проникновена критичност:

БЪЛГАРИНЪТ Е СВИКНАЛ да пести от евтиното, защото животът му от векове е разчитал на евтиното. Той дори се изхитрява да използва многократно стоките за еднократна употреба. Но скъпото българинът безумно разхищава или позволява да се разхити, защото никога не е повярвал, че то би могло да му принадлежи. И затова е обречен на вечна бедност и вечно пестене на евтиното – на онова, което няма стойност.

Нарочно привеждам този абзац от есеистичните фрагменти на Александър Шурбанов, защото май и в книгите сме така – нашите скъпоценности отбягваме за сметка на не чак толкова скъпи неща.

Другото, което сме се „изхитрили” да избегнем, е великолепната книга със събраните от радио „Дойче Веле” публицистични текстове на Мирела Иванова „Площад „България” („Хермес”). Онова, което прочитаме там, ни отваря очите, но по един мек, бих го нарекъл дори милостив начин. Мирела Иванова ни говори с една изключителна поетична дипломатичност, сякаш сме малки деца, които трябва да пораснат и за които трябва да се погрижим как точно да пораснат. Писане, което помни, че четенето не е единствено за удоволствие – макар че, безспорно, преди всичко е за удоволствие, а трябва също да дава смисъл, хоризонти, мащаби. Точно такъв смисъл, хоризонти, мащаби ни дава „Площад „България”, колкото и да ни се струва дребничък и охлузен, дават ни ги и другите книги от серията „Перо” на „Хермес” – на Тони Николов, на Деян Енев, Калин Янакиев, Андрей Захариев, Димитър Бочев.

И накрая, последната пропусната книга – „Sapiens. Кратка история на човечеството” от Ювал Ноа Харари („Изток-Запад”). Ювал Ноа Харари е израелски учен, антрополог и историк, професор в Еврейския университет в Йерусалим. За всеки читател книгата му би била находка, нещо като лично интелектуално откритие: мислили ли сте например за това, че, да кажем, кокошките са едни успели в еволюционно отношение животни заради опитомяването им от човека, но в същото време цената на този техен успех е убийствена – нагъчканите в птицефермите бройлери и носачки, които нямат пространство да се почешат, дето се казва, а са само източник на месо и яйца? Или пък основната черта на Просвещението в Европа: не, не мислете, че е стремежът към знание, съвсем друго е – осъзнаването, че невежеството тласка човечеството към търсене и изследване. И тук веднага се сещам за една прозорлива мисъл на проф. Цочо Бояджиев – че днес няма срам от невежеството. Е, но след като няма срам от невежеството, след като невежеството не е нещо, което се стремим да преодолеем, не значи ли това, че Просвещението вече е приключило, че навлизаме в нова тъмна ера, когато тъкмо невежеството е престиж и власт? За всекиго, замислял се за онова, което ни очаква, което очаква нашите деца и внуци, тази книга е задължително четиво и то не заради това, че дава отговори, а заради това, че задава въпроси.

Отговори обаче претендира, че дава едно от избраните от читателите на „Всичко за книгите” издания – „101 романтични места в България”. Но се замислям: доколко подобна книжна продукция бихме могли да наречем книга? Не е ли това повече стока, която само номинално и по външен вид е книга, а в действителност е бизнес начинание, демонстриращо, че и в България книгоиздаването е в по-голяма или в по-малка степен промишленост? Повече справочник, отколкото книга – справочник, направен обаче с вкус: красиво издание, което разгръщаш и ти доставя удоволствие. Спомням си някогашните подобни туристически брошурки: неугледни, джобен формат, евтина хартия, черно-бели размазани снимки – ужас! „101 романтични места в България” е на светлинни години от тях – луксозно, импозантно, впечатляващо. Да, издателите са се постарали: след като местата са романтични, редно е и книгата, описваща и показваща ги, също да е романтична. Като например Белоградчишките скали, където – това тъкмо от справочника го разбрах, можеш да си наемеш балон, за да прелетиш над тях; или пък почти непознатото село Старо Стефаново с умилителните си възрожденски къщи и със сравнително спокойното си съществувание, все още свободно от туристическите тълпи. Романтична и красива е България в тази книга: българите продължаваме да твърдим, че страната ни е прекрасна и сякаш с примирение се съгласяваме, че не можем да кажем същото за държавата си. И затова каква да ни е гордостта – природата, съчетана с обаятелни архитектурни постройки: сякаш си доказваме по този начин, че и ние разбираме от красота и знаем как да я пазим. И си мечтаем: ех, да щеше и държавата ни да е тъй романтична, уредена и красива!…

За мечти иде реч и в другата харесана книга с документална проза – биографичната за Илън Мъск. Те обаче не са на такова равнище като нашето, а са глобална визия за бъдещето. Както пише отзад на корицата: „Гениалният визионер – Хенри Форд, Томас Едисон и Стив Джобс в едно. Най-дръзкият предприемач в Силициевата долина: инженер, изобретател и индустриалец. Прагматикът и фантастът, който подготвя човечеството за колонизация на Марс”. Дето се вика, нерде българска държава, нерде Марс! Илън Мъск е наистина мащабен бизнесмен, а книгата подробно, бих казал дори педантично, проследява пътя му до световния връх. Подозирам, че е рекламно начинание, но няма лошо – все пак нека се види, че бизнес може да се върти и с други намерения, не само със страст за бързи печалби. Като например да се пази природата (електрическият автомобил). Защото едно не може да му се отрече на родения в Южна Африка (Претория) предприемач – той е с мисъл за бъдещето, не играе на дребно, има виждания, далеч отиващи. В известна степен – и това не ме учудва, книгата разказва за него, както би разказвала за някой от първите американски пионери: с възхита, но и с детайлно описание на всички бариери, които е трябвало да преодолява перманентно. Впрочем няма да е зле тъкмо българските бизнесмени да прочетат тази книга – ако не друго, поне ще научат, че да влагаш пари, енергия и усилия за изглеждащи сякаш безнадеждни предприятия, е може би най-верният, най-(не)сигурният, но и най-трънливият път към успеха.

Колкото до Мерил Стрийп, предполагам, че в избора играе роля и последната ù свада с оня русоляв магнат, настанил се в Белия дом, чието присъствие в сърцето на американската демокрация за мнозина е чисто недоразумение – Доналд Тръмп. Не че сам по себе си животът на холивудската актриса не е интересен. За Майкъл Шулман обаче като че ли най-любопитна е тази част от него, преминала пред камерата и на сцената. Узнаваме от книгата, че Робърт де Ниро я „върти на дансинга”, че докато произнася реплики трябва да надмогва шум от самолет, за множеството кастинги на Мерил – успешни и неуспешни. Любопитен е подходът, избран от автора: главите са кръстени на хора, играещи важна роля в изгряването и блясъка на звездата; сякаш иска да подчертае, че всъщност особеното при нея е тъкмо в това – че бива гледана, че бива „интерпретирана”, така да се каже, през ролите си, не през личността си. Личността ù изпъква през взаимоотношения ù: да си Мерил Стрийп, означава да си пред очите на всички, екранните и сценичните ти връзки да са пред очите на всички. Актьорът в днешно време е обречен на не-уединение: книгата завършва с изречение, манифестиращо това не-уединение: „Покрай нервната възбуда е оставила статуетката (Оскар) на пода в тоалетната”.

Книга за спокойствие и усамотение – „101 романтични места”, книга за бизнес върхове и визионерски размах – „Илън Мъск”, книга за звезден успех и световна слава – „Мерил Стрийп”: предпочитанията на читателите на „Всичко за книгите” са предпочитанията на може би 99 % от човечеството – искаме да сме богати, искаме да сме известни, искаме да сме безгрижни. Проблемът обаче е, че първото и второто май хич не вървят с третото…



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори