Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Синът на авиатора

Ежедневното чудо в романа на Крум Филипов „ Синът на авиатора “



spk

Вече няколко пъти по различни поводи споменавам за спонтанното възраждане на българската литература през последното десетилетие. Без да съм излишно възторжена, смятам, че вече се оформя характерен облик на словесността от второто десетилетие на този век, плод на специфични писателски търсения.

В този контекст романът на Крум Филипов „Синът на авиатора“ е едновременно очакван и странен. Очакван – заради неизбежното типизиране на образите. То е необходимо, защото читателската публика все още подсъзнателно очаква да ѝ бъдат поднасяни познати неща, които да преработи върху вече разорана почва. Странен – заради отказа на писателя да се подчини на формалните правила, по които тези типажни образи са изграждани обикновено.

Резултатът е впечатляващ – чешитите на Филипов оживяват едновременно неповторими и познати, запомнят се завинаги, стават разпознаваеми и извън страниците на романа.

Сюжетът е изграден кинематографично, с единство на място и действие, центриран около едно основно събитие – смъртта на странния клошар, обитаващ „мазето на 10 етаж“. Хората от блок 333, общували с него, са основните герои в повествованието. Нищо в кратката анотация не подсказва дълбочината, която посреща читателя.

Режисьорът Крум Филипов дори в битието си на писател не може да избяга от визуалната структура на наратива. Някак неизбежно този роман се възприема като постановка, усеща се киноезикът, символиката прелива между жанровете и думите раждат без затруднения визуални образи. Помага много и умелата, направо виртуозна смяна на езиковите регистри. Филипов очевидно знае как да се възползва от инструментариума на изразните средства – лекотата, с която извежда характерното, без да го натрапва, леко и естествено, е трудно постижима за мнозина. При това разказът тече стегнато, без излишества, в точната мяра раздава и спестява думи, създавайки у читателя онова безценно усещане за приканваща недоизказаност, което всъщност прави дълбока връзката с всяка книга.

Героите на Филипов са странни птици, разказвачи на истории в най-архаичния смисъл, чешити и особняци. Историите им не са сладникаво сантиментални, не са и груби, нито повърхностни. Но носят в себе си всички възможни емоции в най-чист вид. Има страдание, любов, болка, самота, гняв, смях. Всичко това, събрано в чисти, сякаш неизговаряни досега думи и изречения.

Ясната и подредена филмова структура (романът изглежда като сценарий дори формално – с изведени ремарки и изчистени диалози) съдържа в себе си някакъв ежедневен мистицизъм. Чудото е като хляб на масата. Чудото е в хората, в случките, в осъзнатото и неосъзнатото. Мъртвият просяк Илия е прозрачна аналогия на Исус, но не досадно елементаризирана, а напротив – читателят го приема като лично откровение. Номерът на блока, в който се развива действието, е 333 – точно половината от Числото на Звяра 666. Появяват се герои с имена на апостоли – Андрей и Петър. Обикновени хора, но значими по някакъв библейски начин. И това също е ненатрапчиво ясно.

Филипов е използвал всички основни противоречия, които носят болестите на днешния свят. Противопоставил е негъра Кубрат, българин до последната клетка на черната си кожа, на националиста Милчо Патриота. Разгледал е поколенията през призмата на болезнената любов и загуба. Потърсил е точката на сблъсък между бедността и богатството. Най-после е изтрил фронтовата линия между комунизма, посткомунизма и всичко покрай тях. И всичко това – с огромна, дори болезнено дълбока емпатия.

Събирал е себе си директорът на Смолянския театър Крум Филипов. Книгата съчетава Пловдив и Родопите – местообитанията на автора, местата на неговите радости и болки. Говорил е с гласа на хора, които познава, не измислени конструкти, а живи многостранни и дълбоки личности. Казал е неща, които никой не е казвал досега, а всъщност са простички: „Хубавкото ще ни надживее“, „Учуден човек – жив дявол“. Не цитати за вадене от контекста, а изречения-стрели, които идват със собствената си мишена.

Смятам, че това е един от романите, които дори да не се превърнат във временни събития, остават задълго и разгръщат значението си във времето.

Крум Филипов, “ Синът на авиатора „, Жанет 45, 2018



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори