Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Живот в скалите

„ Живот в скалите “ на Мария Лалева – колекция от цитати



spk
“ Живот в скалите “ на Мария Лалева събуди интерес у читателите, още преди да бъде издадена.
Като част от световната литература, родното писмено слово проявява напълно естествената тенденция да създава аналози, да се влива в общи тенденции и да следва модели, най-вече маркетингови, които носят масов успех. Подобни примери у нас има много – и в поезията, и в прозата. Немалко български млади поети (като Константин Трендафилов и Илиян Любомиров например) са лесно разпознаваем аналог на свръхпопулярната Рупи Каур. Имаме следовници на еротичната линия тип „50 нюанса сиво“, има опити да се повтори успеха на Стефани Майер и „Здрач“ в български вариант.

Беше време на българския пазар да се появи аналог на Паулу Коелю.

Романът „ Живот в скалите “ е роман-фантом, придобил плът като по чудо. В продължение на 7 години цитати от несъществуващата книга на Мария Лалева бродеха в социалните мрежи, предизвиквайки интерес към едно бъдещо произведение. Това е, доколкото знам, изключителен феномен в цялата световна литература – ненаписана книга да бъде цитирана масово.

Мария Лалева уцели момента, в който „ Живот в скалите “ да стане реалност. Това се случи година след излизането на много обсъждания филм „Дамасцена“, на който авторката е сценарист. Случи се и няколко месеца след преиздаването на двете ѝ стихосбирки, които отново върнаха интереса към нея.
Романът всъщност беше така дългоочакван, че първият му тираж се изчерпа преди да е отпечатан.
И с това феноменалните прояви на тази книга май се изчерпват.

В същността си това е нелош текст, който е написан с майсторството на добър занаятчия. Лалева очевидно познава прекрасно човешката психология и знае как се дърпат струни, предизвикващи непосредствена, първична реакция. Не случайно споменах, че е аналог на Коелю. „ Живот в скалите “ е написана по същата формула – опростен сюжет, малко истории, много думи. Всъщност това е книга не за последователно четене, а за вадене на цитати. Така се е родила – цитат след цитата, това не е изненада и не би трябвало да впечатлява. Но мъдрите мисли са толкова много и толкова нагъсто, че на един запален читател ще му се наложи да препише всички 300 страници. Мария Лалева се е постарала да улесни максимално читателите си. Тя е смляла прозренията, превърнала е в афоризми всичко, което е искала да каже. Храни читателя като бебе – с пюре от мъдрости и рецепти за живота. Разположила е между страниците купища свеж и пресен материал за бъдещи клишета.:
Не е страшно да останеш без мен. По-страшно е да останеш без себе си.“

Емоцията е така сгъстена, че прелива извън изреченията, като залива останалия текст – вълна след вълна, прилив върху прилив, докато удави всяка сламка за излизане извън зададената като софтуерна програма емоция.

Това е лишило книгата от вътрешна динамика.

Когато се опиташ да кажеш всичко като поезия, философия и афористика, не успяваш да изградиш образи. Хората в тази книга са характерни до невъзможност. Такива хора не съществуват, те са конструкти на авторовата устременост към есенциалност. Всеки от тях изпълнява роля като в куклен театър, воден от една и съща разпознаваема ръка. Затова и детето говори като белобрад проповедник, а възрастните хора се вдетиняват в думите и поведението си. Крайностите правят общата картина плоска, читателят знае какво да очаква и следва собствените си очаквания, затова се увлича по наратива. Като илюзорна мъгла – виждаш красота там, където те очаква само нейната сянка.

Всъщност във внезапен изблик на неосъзната ирония (или самоирония), авторката сама дава ключ към начина, по който трябва да се чете книгата:
„…бъркаш мъдреца с дървения философ…“

Безспорно поетичният талант на Мария Лалева се е отразил върху наратива. Умението да се вкара в лесни метафори всичко – от простото хранене до темите за живота и смъртта – е поетично умение. Но в кратката стихотворна форма това сгъстяване е приемливо, то е като изстрел. В разгърната проза започва да нагарча като прекалена сладост.

Интересен е опитът да се проследят всички гледни точки върху една не толкова драматична история – дете, чиято майка умира, а то отраства в малкия кръг на изключителни хора край морските скали. Но за да се постигне истински ефект в такава форма, трябва да си най-малко Фокнър. Защото е нужно да се търси характерност не само в историята, но и в гласа. А при Мария Лалева всички герои звучат като Мария Лалева.

Много държа да подчертая, че това не е лоша книга, само е специфична. Тя влиза в обширната територия между книгите за самопомощ и приложна психология, и художествената литература. Сравненията с други български книги са неуместни – това е ново явление за българската литература. В този смисъл Мария Лалева запълва огромна ниша съвсем сама.

Ако се абстрахирате от претенциозността, от сгъстената атмосфера на поанти без увод, от зародишите на клишета, ще откриете някои красиви метафори, интересни прозрения, симпатични обрати и забавни ситуации. Те са това, което държи тази книга цяла. В противен случай тя би се разпаднала отново на цитатите, от които е създадена.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори