Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

"Зад завесата на соца"

„Зад завесата на соца“ – мемоари или документалистика?



Най-същественият ключ за разбирането и осъзнаването на „Зад завесата на соца“ е контекстът. В случая той включва основно личността на автора, уникалната му позиция едновременно на дистанциран и ангажиран участник в събитията от епохата на социализма, родовата му история и вътрешният поглед на журналист.

Калин Тодоров е син на Станко Тодоров – министър-председател на НРБ с най-дългия мандат в историята на държавата. Син е и на Соня Бакиш, легендарна фигура, главен редактор на „Жената днес“, съпруга на управник, която не се побоя да застане срещу властта, ангажирайки се с каузата на Обществения комитет за екологична защита на Русе – неформална, но публична дисидентска организация от последните години на социализма. Авторът на „Зад завесата на соца“ е имал късмета да наблюдава случващото се едновременно от различни ракурси – от семейна гледна точка и от професионална позиция поради работата си като журналист. Трудно е да се намери по-обширен поглед в този смисъл.

Разбира се, това има двояко отражение – субективизмът на гледната точка се удвоява едновременно с обективността. Може би затова книгата при цялата си документалност звучи повече като лични мемоари, отколкото като отражение на епохата.

Трябва да се отчете желанието на Калин Тодоров да бъде максимално отдалечен емоционално от всичко, което не касае пряко неговото семейство. Вътрешното противоречие между желанието за дистанция и емоционалната преданост към фамилията е най-яркото усещане, което „Зад завесата на соца“ предоставя. Буквално се усеща завесата, зад която стои разказвачът, но виждаме само неговата сянка. Честността му обаче е обезоръжаваща. Толкова силно е желанието му да бъде правдив, че читателят неволно се доверява дори на най-невероятните му твърдения и предположения. Липсва и оня просмукващ се в обществото ни вирус на национализма – позицията на Тодоров е чиста откъм заблуди от подобно естество. И това е огромен плюс, защото тази територия е хлъзгава, по нея се тръгва лесно. Има обаче огромна любов към България, изразявана непрекъснато и по много начини, включително и противоречиви. На няколко пъти – подчертано нееднократно – се споменава пророчеството на Слава Севрюкова за мирно отцепване на български територии. Вмъкната е дори прогноза на разузнавач, която потвърждава предсказанието. Повтарянето на това лишено от основания в реалността провиждане е донякъде манипулативен похват, въпреки че си личи – авторът е искрен в убежденията си, не подвежда целенасочено.

Калин Тодоров неколкократно подчертава неприязънта си към руснаци и американци едновременно, противопоставя ги на България, но някак успява да го направи, без да идеализира родината. Демонстрира лична идеология, която не робува на нито един обществен стандарт, но е по своему крайна и категорична. Журналистът Тодоров е намерил субективната си аргументация, с която доказва, че „всички са маскари“. Това е неговият начин да се дистанцира, подсъзнателно да избегне неизбежното всъщност усещане за съпричастност към недъзите на времената.

Не може да не се отбележи, че явните леви убеждения на автора не са повод за безкритично отношение към БКП, нито към БСП, дори напротив. Калин Тодоров защитава идея, не носителите ѝ. Да четеш истински вярващ комунист, не „бесепар“, 30 години след срива на утопията, е освежаващо, макар и странно.

До известна степен тази привързаност към идеята и възстановяването на миналото през призмата на дистанцираната емоция са изиграли лоша шега на Тодоров. Спомените му са оплетени поради ангажираното отношение към тях. Това води до противоречия, които са трудно обясними. Той разказва за първото си пътуване до Англия с майка си през 1971 г., но в този спомен очевидно преплита по-късни свои преживявания. Филмът „Коса“ на Форман няма как да е част от това негово младежко преживяване, защото е излязъл на екран 8 години по-късно. Еротичната лента „Емануела“ от 1974 г. също е спомената в разказ за по-ранно време. Тодоров си спомня как през 1971 г. гледа в Лондон Мартина Навратилова, но тя по това време е все още съвсем малка и излиза зад граница чак 2 години по-късно. Подобно объркване има и в спомените му за гостуването на полския комунистически лидер Пьотър Ярошевич в България. На няколко места той е объркан с Войчех Ярузелски. Калин Тодоров твърди, че се е запознал с дъщерята на Ярошевич, но той всъщност има само двама синове.

Документалистиката, дори да е от тип мемоар, изисква точност. Всяко отклонение от документираните факти е основание за съмнение във всичко останало. И колкото и да ми беше интересно и колкото и да ми се искаше да го приемам на доверие, от един момент нататък започнах да проверявам фактологията, за да съм сигурна. Това обаче се оказа изключително полезен и интересен процес, защото научих допълнителни неща, които не са намерили място в „Зад завесата на соца“.

Някои от теориите на Калин Тодоров са на ръба на конспиративните заблуди. Въпреки логичната постройка на мисълта, въпреки натрупването на привидно свързани факти, все пак ми е трудно да посрещна с доверчив възторг твърдението, че социалистическият блок е съборен с парите на мафията. Звучи забавно, звучи добре – като сценарий на трилър – но всъщност е едностранчив поглед към сложни процеси.

Калин Тодоров се е опитал да засегне ключови моменти в историята на българския (и не само) социалистически етап. Малкият обем на книгата вероятно не е позволил да ги разгледа в дълбочина, но дава интересни опорни точки за допълнително разследване. Дори атентатът срещу папата през 1981 г. е разгледан през нов ракурс. На „Аферата Тексим“ е отделена сериозна част от книгата, а това е едно от най-интересните отклонения в строгия социалистически ред.

Бърз полет над огромно поле – това е „Зад завесата на соца“. Увлекателна, разказана в жив и гъвкав наратив, не суха и скучна, книгата е добър наръчник за търсене на истината, но не е и няма претенции да бъде самата истина. Струва си да се прочете заради онова задкулисие, до което никога не бихме имали достъп, ако няма живи свидетели. Калин Тодоров разказва и за неща, които не могат да намерят място в официалните архиви. А на спомените му може да се вярва в общи линии, защото те не са извинение или назидание, а прост разказ за вече непроменимото, което трябва да бъде надраснато.

Истинската, ударната сила на тази книга е в послеслова, който обобщава подсъзнателната всеобща убеденост: „От такъв социализъм може да се направи само такъв капитализъм“.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори