Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

разказът на прислужницата

За кого разказва прислужницата?



mk
Маргарет Атууд. „Разказът на прислужницата“. (The Handmaid’s Tale, 1986).
Превод от английски Надежда Розова. ИК „Ориндж букс“, 2017.

Общество, в което ролята на жените е сведена до размножаването на вида, цари строго йерархично разпределение на ограничен брой касти и не просто четенето, кафето и забавленията са забранени, а е на практика забранена радостта от живота. Общество, на мястото на Съединените щати, което е изведено от някои крайни течения на християнския фундаментализъм в Америка, но иначе изглежда като съвместен проект на Сталин и Хомейни. Това е ръкавицата, която хвърля в лицето на читателите си Маргарет Атууд, една от най-забележителните канадски писателки, известна както с реалистични романи, така и със спекулативна (защото тя самата отхвърля етикета „научнофантастична“) проза. На български този роман се появява – в солидно и приятно издание с твърди корици – в особено подходящ момент. Издателството явно е реагирало на популярността на телевизионния сериал, създаден по романа, но едва ли си е представяло какви страсти ще се разгорят около прословутата Истанбулска конвенция и какви шокиращи обрати ще получи темата за насилието срещу жените.

Разказвачката на романа Фредова е Прислужница в Галеад. Прислужница ще рече на практика сурогатна майка. Галеадският режим идва на власт отчасти в отговор на рязко спаднали репродуктивни способности сред населението на Северна Америка: децата са станали рядкост. Затова жените, способни да раждат, живят като Прислужници в домовете на Командирите (и се наричат по техните имена, а свои нямат) за да осигурят поколението им, ако Съпругите не могат да заченат. Възпитани са в пуритански ценности, а информацията им за света е оскъдна. Изглежда има съпротива, изглежда се води война, но извън беглите слухове, Фредова не може да научи кой знае какво за случващото се.

Разказът на Фредова постепенно, воайорски разкрива историята на нейния живот в Галеад, но и предисторията, предишния ѝ живот, така че завръзката е двойна, искаме да научим какво ще стане, но и какво е станало. Това е мъдър ход в такъв роман, който поради естеството на жанра – нали трябва да се опише един конструиран свят – няма как да препуска в задъхано темпо напред. Мрачните детайли на този възможен свят се очертават постепенно, а с тях и намеците как се е стигнало дотам – възходът на Галеад се дължи колкото на политически заговор, толкова и на поредица екологични катастрофи.

Един от важните проблеми, които поставя Атууд, е до каква степен живеещите в дистопията (антиутопията) възприемат нейните порядки, т.е. доколко мозъците им са „промити“, но в същото време дали част от аргументите на този кошмарен свят не звучат съблазнително и днес. Една от Лелите (възпитателките, инструктиращи жените в новите порядки) отбелязва, че някога жените са имали „свобода за“, но сега имат „свобода от“ – например не им е нужно да мислят за сексапила си. В този аргумент личи и провокацията на Атууд към определени клонове на феминизма, но това е дълга тема.

Разказът на прислужницата“ не е само сериозна интелектуална конструкция, той е майсторски написан роман, който знае как да облича ключовите моменти в драматична атмосфера. Характерна е например сцената, в която Командирът, против правилата, повиква Фредова през нощта в кабинета си, за да… поиграят скрабъл. Играта завършва с молба за целувка – „като наистина“. Действително е силен мигът, в който високопоставеният служител на нечовешкия режим се проявява като самотен и тъжен човек. Въпреки – или именно заради – уточненията на разказвачката, че цялата тази сцена е „възстановка“. Командирът е важен и сложен образ – член на най-привилегированата каста, който тайно копнее за предишното време. Къде обаче минава границата между остатъчната човешка същност и лицемерието? Този въпрос изниква сурово, когато Командирът води Фредова в тайния публичен дом, където се оказва, че избрани жени в Галеад могат да изпълняват и друга социална функция извън официално предписаните.

При все драматизма в отделните сцени, трудно е да се каже, че повествованието като цяло „дърпа“ напред. Ако оставиш за момент книгата настрани и се замислиш върху разказваната история, ще си дадеш сметка, че след като се изяснят предпоставките, развитието е очаквано, елементите на историята са сръчно наместени като в умело изработено плетиво. От друга страна, това е черта на жанра по принцип. Дистопиите обикновено описват свят с много стриктни параметри, в които сюжетът всъщност няма много място за маневри. Какво по-различно би могло да се случи в тоталитарен свят, стремящ се към пълна превидимост?

Търсейки все пак изненадата, романът решава да завърши двусмислено – „пред урвата“, както се изразяват англоезичните критици. По-добре да не разкривам повече, но финалната неяснота е особено тръпчива: „Нямам представа дали това е началото или краят ми“. Затова чета със смесени чувства епилога, който представлява пародиен „доклад“ от историческа конференция два века след „Галеадския период“ и служи да успокои читателя, че в по-далечното бъдеще нормалността и демокрацията се завръщат (при това с някои от слабостите си, например бездушната историография). Но пък замисълът на Атууд явно е да демонстрира двойното обезличаване на своята героиня: веднъж в нейния актуален свят и втори път в далечното бъдеще, което равнодушно резюмира нейната драма като „Разказът на прислужницата“ в отчетлива отпратка към Чосъровите пилигрими от „Кентърбърийски разкази“.

Книгите на Маргарет Атууд се отличават с интелектуална изобретателност, но и с богат стил. Нейното голямо стилово умение е да внесе характерен детайл, видян от съвсем неочакван ъгъл, метафорично пренесен в друго измерение, разкриващ нови пластове на значение. Например при гледката на обесените тела, чиито глави са покрити с бели качулки: „Главите са на снежни човеци с въглени за очи и опадали морковени носове. Главите се топят“. Или в спомена за дните тъкмо преди възхода на Галеад: група хора горят порнографски списания и пеят от щастие, но детайлът намеква за предстоящия мрак: „Отделиха се едри хартиени снежинки, разхвърчаха се във въздуха, все още пламтящи, части от женски тела, които се превръщаха в черна пепел във въздуха, пред очите ми“.

Тук е мястото да поговорим за превода на Надежда Розова. На макрониво, езикът притежава същата хладна стегнатост като в оригинала, описанията също така внушават прикован в детайлите поглед, характерните резки метафори на Атууд „стърчат“ и на български. Специално трябва да се отбележи потапянето в библейския език, проникнал дълбоко във всекидневната реч на персонажите, и успешното му предаване на български. Неологизмите, с каквито изобилстват повечето дистопии, също са намерили сполучливи съответствия, с изключение на „Нелегалната (вместо „подземна“) женизница“. Терминът, към който отпраща – The Underground Railroad – е отдавна възприет на български като „подземната железница“, така че няма основания за тази промяна.

Текстът се чете леко и с удоволствие. Проблемите са на микрониво, особено ако разлистиш и оригинала. Може ли преводач с такава практика да сбърка двете значения на глагола to lie, тъй че „the difference between lie and lay” да стане: „разликата между това да лежиш и да лъжеш“? В Галеад наричат хомосексуалния акт „Gender Treachery”, но от „полова измама“ не се разбира за какво иде реч – точното би било „полово вероломство“. „Hurry up and wait” значи да се явиш навреме и да чакаш, а „бързата работа – срам за майстора“ не е това. „Sickly”, като епитет за цвят, означава просто „блед“; да кажем, че може преносно да влезе „болнаво жълт“, но не и „болезнено жълт“. Плюшеното зайче трудно може да бъде „окаяно от обич“ – mangy си е „оръфано“. Cafeteria не е „кафене“ – нали кафето им е забранено! – а столова. Souped-up е „напомпан“ в смисъл на „подобрен“, а не „сапунисан“. Последното навярно е една от случайните грешки, допуснати в бързината. Такива се случват на всеки преводач. Но ако преводачът напише „безсмъртни оргии“, то поне редакторът би трябвало да се усъмни, че всъщност оргиите не са immortal, а immoral.

Вече въпрос на подход е, но решението с имената на женските персонажи донякъде изглажда тяхната студена странност. Както казах, те се назовават според името на командира си – в оригинала Offred, Ofglen и т.н. Преводът използва обичайното българско словообразуване – Фредова, Гленова, но така изличаването на личността е смекчено, доколкото българският читател възприема това като фамилни имена, неочаквани, но не и невъзможни. Дали оригиналната острота на обезличаването нямаше да се постигне по-добре с радикалното решение – Нафред, Наглен…

В крайна сметка, обрисуваната дистопия е внушителна и провокираща, а балансът между поднесена и липсваща информация е тъкмо какъвто трябва да бъде, за да си представим този възможен свят и да не изгубим достоверността му под тежестта на подробностите. Любопитно е, че визионерството на Атууд изглежда е изпреварило обществените очаквания преди трийсет години. Например оригиналната рецензия на „Ню Йорк Таймс“ от 1986 г. отхвърля романа като толкова неправдоподобен, че не успявал да уплаши читателя си. Дали критикът не е бил достатъчно проницателен, или просто е трябвало да мине известно време, докато „Разказът на прислужницата“ наистина започне да плаши?



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори