Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

превод

За наваксванията в превода през 2017 г.



mkСред потока преводни заглавия от изминаващата 2017 г. можем да откроим няколко, които запълват важни липси в българската култура.

На първо място, това е романът „Химера“ (прев. Надежда Розова) на превърналия се в класик на постмодернизма Джон Барт. В началото на 90-те фрагмент от трилогията беше публикуван в списание „Съвременник“, но едва днес, когато и трите части са преведени, можем да си обясним защо наративните техники на Барт са белязали следващите поколения постмодернисти, та чак до Дейвид Мичъл, който през тази година се представи на български със „Слейд Хаус“ (прев. Петя Петкова). Играта със знанието и конкретно с митологията, ирониите, разпознаванията и маските са само част от стилистиката на Барт, която можем да откроим като знакова за течението. И ако останем в темата за постмодерното, такова запълване на липса е и завръщането на Томас Пинчън на българския пазар с един роман, който е не просто в традицията на постмодерното, но и на антиутопичното („На ръба на света“, прев. Владимир Полеганов).

Ако има целенасочена и промислена линия в съвременното световно писане, която е много силна в момента, то тя със сигурност е именно на антиутопиите – политически, екологични, но винаги вгледани в това какво се случва с човешкото днес. Истинско събитие в това отношение е появата на български на една от най-нашумелите антиутопии от последните десетилетия „Разказът на прислужницата“ (прев. Надежда Розова) от Маргарет Атууд, която говори за това какъв е животът, когато тоталитарна диктатура е превзела Съединените щати и какво се случва, когато жените са напълно обезправени и идеята за свободната им воля е само спомен. Който е чел антиутопията на Мишел Уелбек „Подчинение“ (прев. Александра Велева), ще има още един повод да реконструира моделите, по които литературата чете политическото и по някакъв начин го изпреварва.

Сред останалите заглавия, които наваксват празноти, са „Емигрантите“ (прев. Стоян Гяуров) от Зебалд – един автор, който се появи сравнително наскоро у нас, но който отдавна е едно от световните имена (да припомним, че и новият Нобелов лауреат Ишигуро го посочва като един от писателите, които най-силно са му повлияли). Понасянето на травмите, чувството за вина и разбирането за морал, са само част от темите в този превърнал се вече в класика роман, който мисли емигрантството не само като съдба, но и като състояние. Специално внимание заслужава и „Сàма“ (прев. Анна Златкова) от Антонио ди Бенедето, защото ни отпраща към традицията на екзистенциализма и латиноамериканските му проявления. Антонио Ди Бенедето е известен като екзистенциалиста на Латинска Америка, като новия романист на Латинска Америка, той е име, в чието писане се пресичат традициите на Пирандело, Кафка, Борхес, Камю. След излизането на романа „Сàма“ Борхес го кани лично в Буенос Айрес, за да изнесе лекция в Националната библиотека там. Започват да го сравняват с Ален Роб-Грийе и Хулио Кортасар. А днес с рецепцията на Ди Бенедето се занимават автори от ранга на нобелиста Кутси.

За любителите на поезията пък е „Избрана поезия“ от Суифт (прев. Евгения Панчева), която представя сатирика в непозната светлина и, колкото и неочаквано да е, позволява на актуалното да се огледа в памфлетния му стил.

И най-сетне, за обичащите да четат проникновени анализи на световната литература голямото събитие на 2017 е преводът на „Мимезис“ (Жана Ценова) от Ерих Ауербах – литературоведското изследване, белязало търсенията на десетки поколения теоретици и историци на литературата.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори