Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

kato

За оксиморонната сдвоеност на светове и думи



Stolichna1
Новият сборник с разкази на Кристин Димитрова отново съдържа 21 истории, които – както и предишните – са по-скоро разкази за хората и какво им се случва, как го понасят или не го понасят, отколкото разкази за актуалното. В този смисъл Кристин Димитрова е сред онези български писатели, които се вълнуват от екзистенциалното и удържат основите на жанра на разказа в чисто литературното, а не го сближават с журналистическото. Това не означава, че чрез историите й не може да се реконструира картината на днешния ни ден – с всички разпадащи се семейства, емигрирали близки, загубени близости, проиграни шансове и много самота, но това – нека да го кажем пак – е на втори план, а на първи е историята на човешките същества, които копнеят за споделеност и взаимност.

Герои на тези разкази са деца и старци, мъже и жени, всички, поставени в относително гранични ситуации, които ги изправят пред избор или пред капитулация. Някои от тях успяват да променят посоката, да оттласнат неизбежното, но други просто се примиряват с отреденото им, със съдбата си, търсейки утеха в спомена, макар че понякога помненето може да бъде и изкривено. А самите истории са ту тъжни (като че ли в новия сборник този тип истории са количествено повече спрямо предишните сборници на Кристин Димитрова), ту смешни, обикновено парадоксални, неочаквани, но винаги истории с пълнокръвни персонажи и интригуващи сюжети. Пенсионерите, които живеят във фейсбук („Портретът на Дичо Лесов“) и при които виртуалното изведнъж се материализира, децата и великолепното вникване в детската психология („Иван и баща му“ и „Детски тайни“), жената, която успява да се помири с майка си през възприемането на притежанията, останали след смъртта й („Усмивката“), друга млада жена, която осъзнава дефицитите на връзката си през възстановяването на един спомен за мимолетен любовен акт по време гимназиалните години („Сезонът на калканите“) – това са само някои от примерите за тези запомнящи се същества. Какво обаче свързва всички тях отвъд състоянията, които емблематизират? Свързва ги образът на телефона, реален или въображаем, който белязва действията им. Повечето от тези герои реално се обаждат – за помощ, в търсене на взаимност, за да поддържат връзка, станала далечна заради времето или разстоянието. А когато реалното обаждане е невъзможно, през съня, спомена или бълнуването отново имаме обаждане, което по ненатраплив начин изравнява минало и настояще, живот и смърт и насочва към представата за един свят, в който времената и реалностите са преплетени и няма категоричност в това какво е сега, какво е било и какво ще бъде. Но има неистов копнеж по това да има среща, а не раздяла.

Когато в разказите на Кристин Димитрова очакваме, че нещо ще тръгне по познати дири, че ще можем да се идентифицираме, те дават необичайни тласъци и се оказваме пред нови посоки, въоръжени с неочаквани възможности. Нищо не е докрай такова, каквото изглежда. Затова и когато тъгата надделее, изведнъж някакви думи я оттласкват и ние се усмихваме, защото прочитаме сравнение от типа – обичаше ги, както диабетик обича захарина. За разлика от много български писатели Кристин Димитрова не е изкушена да набляга на автобиографичното, а умее да го претопи по начин, по който само добрата литература умее – в маркери, които даряват с фина емоция и плътност сюжетите и персонажите. За да ни потопи в светове, да ни накара да уголемим битието и всекидневието си, да ги разширим, да ги трансцендираме.

Роля за всичко това има и езикът на тези разкази, или може би по-правилно е се да каже – езикът на писателката Кристин Димитрова, който е взел много от поетесата Кристин Димитрова. Този език умее да бъде лаконичен, да напряга до непоносимост емоциите, и в същото време с един детайл да ги преобръща. Той е по хирургически точен, отсечен, и в същото време проблясващ, образен, картинен, едновременно рационален, но и силно изкушен от онези техники на изразяването, които сдвояват оксиморонно и му придават великолепна алегоричност. И всичко това с едно гостоприемство към читателите, които няма как да не се почувстват уютно и в него, и в историите, каквито и да са литературните им вкусове.

Кристин Димитрова, „Като пристигнеш, обади се“, изд. „Обсидиан“, С., 2017



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори