Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

new

Игри на реалност. Една литературна тройка от 2017 г.



mk
„На ръба на света“ – Томас Пинчън

Българското издание на последния роман на Томас Пинчън е сред литературните събития за изминалата година (изд. „Колибри“, 2017). Най-сетне, след „Обявяването на серия № 49“ през 1990 г., българските читатели имат отново възможността да влязат в Пинчъновите подземни лабиринти на историята.

Английското заглавие на романа – „Bleeding Edge“ – е термин, който най-често описва технологии, толкова нови и непознати, че изглеждат радикални дори спрямо технологичния авангард на настоящето. Българското заглавие – „На ръба на света“ – умело превежда израза в контекста на книгата, чийто сюжет е разположен както на историческа граница, така и на технологична и може би дори метафизична такава, нещо типично за текстовете на Пинчън. Исторически романът обгръща 11 септември 2001 г., започвайки преди знаковата дата, в началото на хилядолетието, и приключвайки след нея, в началото на Войната срещу терора. Tова събитие обаче, привидно оформило новото съвремие, само на пръв поглед организира текста – смислово, сюжетно, емоционално. „На ръба на света“ е история за пристъпването към друг вид граница и може би за пристъпването отвъд нея. За да ни отведе там, Пинчън си позволява да се пресегне към нови писателски технологии, към онзи bleeding edge литературен инструментариум, който ще му позволи да разколебае из основи увереността ни в света и да ни запрати като читатели по траекторията на едно пътешествие към напълно непознати земи.

Технологията – за която разказва романът и която сама разказва него – е интернет­. Само че интернет от началото на века, преди фейсбук и ютюб, преди тази нова територия да бъде погълната от индексиращ софтуеър, повсеместна свързаност и онлайн магазини. Главната героиня Максин е типичният Пинчънов детектив, на когото, случайно или не, се пада да разплете и от своя страна да бъде вплетен в огромна конспирация. Този път центърът на конспиративната мрежа е световната финансова столица Ню Йорк. Разследването на измами настойчиво води Максин към милиардера Гейбриъл Айс, собственик на IT компания, която агресивно изкупува обезценените мечти на дотком предприемачите, борави със съмнителни финансови потоци и може би е свързана с държавните служби за сигурност. Търсенето прескача с безумна скорост от история към история, от разговор към разговор и от герой към герой, точно както съвременният интернет потребител хвърчи от хиперлинк към хиперлинк. Въпреки непосилните мащаби на този свят, към чийто ръб пристъпва романът, повествованието създава усещането, че напротив, светът е крайно малък, че всичко е само на няколко клика или общи познати разстояние, че дори чистата случайност е подчинена на друг, скрит принцип, който се намира отвъд.

На ръба на света“ е жанров хибрид. Ту е технологичен трилър, ту се преструва на исторически роман или пък акцентира семейната драма. Всеки читател над двадесет години ще разпознае позоваванията на популярни телевизионни сериали и други препратки към цайтгайста (духа на времето или духа на епохата) от началото на века. Опитното око ще засече в романа множество връзки към автори на кибърпънк, научна фантастика, хорър. Някои сцени сякаш са явно вдъхновени от такива в други романи, макар и поне един от тях – „Анихилация“ на Джеф Вандермиър – дори да не е бил написан през 2013 г. година. Самият роман загатва, че собствената му реалност може би е алтернативна история на нашата. На страниците му се прескачат толкова много герои – детективи, предприемачи, мафиоти, програмисти, шпиони, неолиберални фундаменталисти, блогъри, майки, бащи, съпрузи, дъщери, синове – че за читателя е трудно да определи за какво в крайна сметка е тази книга. Може би е за смъртта на мечтата за свободен интернет или даже на свободата по принцип, а може би е за смъртта на иронията и умението да комуникираме истински едни с други. Може би е упражнение, което да ни освободи и да ни посочи нова територия на свободата, а може би целта му е именно да разруши очакванията ни за обозрими и подредени послания в литературата и комуникацията. Във всеки случай, осмият роман на осемдесетгодишния Пинчън е поредната мистерия шедьовър, която ни предизвика да подложим на радикално съмнение всичките си представи за модерния свят. Пътешествието по и отвъд ръба на света е, ако не задължително, то със сигурност необходимо.

За щастие, преводът успява да предаде ефективно и доколкото е възможно вярно странния, не съвсем естествено звучащ дори в оригинал език, на който Пинчън пише романите си, да бъде добър водач към Пинчъновата преизподня.


„Омнибус – Сънуват ли андроидите електроовце“, Филип К. Дик  
(изд. „Бард“, 2017)

Филип Дик, също като Пинчън, е сред писателите с най-отчетлив принос модерността да поставя под съмнение собствената си реалност. Параноята в неговото творчество е достигнала нива, каквито няма дори при Пинчън; при Филип Дик параноичността не е предизвикана от изплъзваща се на съзнанието конспирация, тя е дълбоко присъща на съзнанието, което постепенно осъзнава, че реалността е измама. Парадоксално, творчеството на Дик е сред онези авторови канони, най-силно оформили възприятията на съвременния човек за същата тази реалност, в която живеем и която предполагаемо не съществува. Това събирателно издание на класически истории от покойния автор е уместна илюстрация на попкултурното влияние на Дик – всяка една от тях е вдъхновила филмови адаптации, сред които такива култови заглавия като „Зов за завръщане“, „Специален доклад“ и „Блейд Рънър“.

Важните произведения на Дик са твърде, твърде много, но в този впечатляващ том са включени два от най-силните му романа: „Сънуват ли андроидите електроовце“ (издаван на български още като „Мечтаят ли роботите за електроовце“ и „Беглец по острието“) и „Камера потъмняла“. Първият, разказващ за ловеца на репликанти Рик Декарт, проблематизира дълбоко границите между човешкото и изкуственото съзнание, задава изключително трудни въпроси за това какво е да си човек; и между другото, изгражда един от най-запомнящите се бъдещи светове на екологичен колапс. Във втория, полицаят под прикритие Боб Арктър става жертва на собственото си разследване, когато наркотикът Субстанция D раздвоява личността му и го насочва по собствените му следи. „Камера потъмняла“ разбива на парчета самата представа за целостта, за познаваемостта на човешкото съзнание и природа. Други централни за Дик текстове, включени в изданието, са разказите „Специален доклад“ и „Спомени на едро“ – едни от най-добрите постижения в кратката форма на този автор, когото иначе свързваме най-вече с научнофантастичния роман.

Четенето на Филип Дик е като психеделично преживяване, което е ту ужасяващо, ту твърде, твърде комично. Дълготрайният ефект от него е радикална свобода на четенето и даже на възприемането на света. Такава свобода и смелост със сигурност са ни нужни в условията на постоянно рояща се реалност. Надали би било преувеличение да твърдим, че Филип Дик е изобретил съвременния свят, като преди това го е разглобил на съставните му части.


„Другият сън“, Владимир Полеганов
(изд. „Колибри“, 2016)

Връзките между „Другият сън“ и произведенията на Томас Пинчън и Филип Дик са не една или две. Гледано най-повърхностно: авторът Владимир Полеганов е преводач на „На ръба на света“, а инициалите PKD (Филип К. Дик) се появяват в собствения му текст като знак за някакъв изменящ реалността инструмент или пък наркотик. Но влиянията и приликите в тази литературна тройка проникват далеч по-дълбоко и най-вълнуващо е, че българският представител в нея не отстъпва по качество и амбиция на останалите. Признание за това е наградата за българска проза „Хеликон“, с която бе отличен наскоро романът, но в още по-голяма степен – изключително въодушевеният му прием от страна на една така разнообразна група читатели и критици.

Да бъде описан „Другият сън“, е невъзможно и до голяма степен от това израства голямото постижение на романа – той е хамелеон, Роршахов тест (метод за психологическо оценяване), който се показва по различен начин на всеки читател и кара всеки да работи с текста по уникален начин. Главният герой на романа е мъж на неопределена възраст, в свят от неопределеното бъдеще, на неопределено място. В този смътно обрисуван фантастичен свят, в който новите технологии са проникнали във всеки кубичен сантиметър от ежедневието, човешкото, както и границите на живота са се размили. Но не това е в центъра на разказа, а фантастичното пътуване на героя в един съвсем друг свят. Този свят е вдъхновен от най-първите фантастични романи отпреди век като „Джон Картър“, подчиняващ се на различни закони и познаваем в различни категории на мисълта и езика. „Другият сън“ разказва за него и за нашия бъдещ свят през съзнанието на герой, който е по странен начин непригоден за съществуване в собствената си реалност.

Прозата на Владимир Полеганов е прецизна, неуморима, преливаща от образност, безмилостно изчистена от клишета. Тази на пръв поглед малка книга е шокиращо гъста и изискваща спрямо читателя. Внимателният ѝ прочит превръща четящия в машина за смисъл, и то най-вече по силата на реалностите, които загатва и подканва да бъдат въобразени. Уникална фантастика е „Другият сън“ – разказ в два фантастични свята, един делничен, един приказно-приключенски, и двата видeни през очите на герой, който сам за себе си твърди, че не притежава въображение. Заради това и заради майсторската проза, читателят е принуден да вдъхне живот на тези светове, да ги освободи от ограниченията на езика и в крайна сметка да стигне до истински друго място. Малко са текстовете, които могат да накарат съзнанието да работи на подобни честоти. Появата на такъв на български език, при това толкова многомерен, менлив и податлив на различни прочити, може само да ни прави по-смели читатели и писатели.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори