Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

исторически романи

Историческият роман – между истината и измислицата



Stolichna1
Колкото и драматични да са случващите се исторически събития, колкото и вълнуваща да е съдбата на хората в тях, след време те биват изтикани от нови, не по-малко впечатляващи. Може любопитният, но незапознат с тях, или историкът да се поровят в някогашната преса или в архивите. Но сред сухите факти случилото се често е трудно разбираемо, дори е неразгадаема мистерия.

Каквото и да се научи за миналото, никой не може да се върне в него и да го преживее! Затова в такива случаи на помощ идват изкуствата. Книгата или филмът, картината, компютърната игра или комиксът често пъти възкресяват душата на миналото много по-успешно от хронологията от факти и цифри. Защото изкуството съдържа и нещо по-различно – съвременният поглед, който много пъти показва в изненадваща светлина миналото. Често пъти дори по-реално, отколкото е било – в зависимост от таланта на писателя. Така, както понякога и участниците в него не са могли да го осъзнаят или възприемат.

Не мисля, че е случаен подборът на читателите и че те са класирали точно тези, а не други заглавия, които да оглавят класацията за исторически романи в конкурса „Моята любима книга 2016”:

Аз още броя дните” от Георги Бърдаров (изд. „Сиела”),
Цигуларят от Венеция” от Алиса Паломбо (изд. „Софтпрес”),
Орденът на асасините. Подземен свят” от Оливър Боудън (изд. „Ера”). Защото и трите романа са с увлекателни сюжети, в които истинската история и вплетената в нея авторова измислица са еднакво въздействащи.
В историята на литературата мнозина поети признават, че най-трудно им се удава първият стих. След това стихотворението се изливало само като поток. Да видим какви са първите изречения в трите романа:

1. „Дори и в тези мигове тя запазваше хладнокръвие”.
Аз още броя дните
2. „Пламъци”.
Цигуларят от Венеция
3. „Скрит зад каруците на търговците, асасинът Итън Фрай се таеше в сенките на пазара в Ковънт Гардън – седнал върху шайга със скръстени ръце, подпрял брадичка в длан под меката, надиплена качулка на робата си”.
Орденът на асасините. Подземен свят

Предполагам, че читателят няма да се впечатли веднага от скрития драматизъм в тях или пък, потънал в разказа по-нататък, едва ли ще ги има като водеща нишка в непрекъснато преплитащите се и допълващи сюжетни линии. Но след прочитането на книгите, той ще се увери, че техните автори са успели, като поети, да излеят една грабваща история със своите върхови и слаби места. Представяйки три исторически времена по един оригинален начин, те успяват да надградят и доразвият силата на първото изречение на творбите си.

Аз още броя дните” изстреля на върха името на дебютанта Георги Бърдаров. Университетски преподавател, той спечели с този си дебютен роман първото писателско риалити в България – „Ръкописът“. Поради големия интерес книгата претърпя и второ издание, нещо твърде впечатляващо за стеснения книжен пазар напоследък. В основата на сюжета е юговойната и по-точно съдбата на мултинационалния град Сараево. Авторът е избрал за спояваща нишка на кървавите истории, за които разказва, драматичната любов на сърбин и босненка, при това случила се реално. Героите му са известни като „Сараевските Ромео и Жулиета”. Сюжетът подсказва, че той не е текст за препрочитане. Свръхемоционалността на разказа грабва сърцето на читателя, но при втори прочит тя почва да дразни и да натежава със сълзливостта си. Слабост на романа е, че паралелно с историята на Давор и Айда текат документални разпити на участници и потърпевши в сараевските кланета по време на юговойната, които се отделят от романовата структура. Би трябвало авторът да вплете тези разпити по-подходящо и по-синтетично в сюжета и във всички случаи техният брой би трябвало да е по-малък.
Бърдаров поставя два въпроса, без да им даде категоричен отговор: „Кой запали тази война?” и „Кой спечели от нея?”. Все пак в един исторически роман подобни въпроси се представят по друг начин. Освен това използва се и популярен похват – българин пътува 20 години по-късно за Сараево и на място веднага намира събеседник, който да го въведе в драмите на юговойната. А това звучи малка наивно. И все пак защо читателят изчита книгата на един дъх? Защото и ние, българите, сме балканци, а и случилото се при разпада на бившата Югославия все още не е толкова далечен спомен.

Обемистият том от 447 страници на „Цигуларят от Венеция” също е дебютен за авторката си Алиса Паломбо. Още първото изречение, както и подзаглавието му „Тайната любов на Вивалди” подсказват, че в него няма как да не стана дума за страстна и невъзможна любов. Авторката научава, че гениалният цигулар и композитор Антонио Вивалди бил съсипал живота си заради любовна връзка с младата оперна певица Ана Джиро.

Авторката обаче решава, че Ана е негова незаконна дъщеря, измисля си героинята Адриана д’Амато – нейната майка. Така успява с рядка фантазия, без да се ограничава в рамките на реалността, да създаде един фиктивен свят, в който стихийните пламъци на страстта, музиката и амбицията извайват една невероятна любовна история. Неслучайно Милена Златарова /музиковед/ писа: „Цигуларят от Венеция” е любовен роман, който няма да ви разкаже много за самия Вивалди, но със сигурност ще събуди интереса към творчеството му”. И наистина, най-достоверното в този четивен роман са описанията на музиката на Вивалди. Всеки концерт, който свирят Вивалди и Адриана, е внимателно подбран. Така текстът се превръща в скрита реклама на творчеството на композитора – няма съмнение, че повечето му читатели ще изпитат необходимостта да прослушат гениалните му творби. А онези, които са му фенове, ще полюбопитстват да прочетат романа. Плюсът на този роман е именно в неговата полезност – той акцентира върху съдбата на един музикант, но не чрез музиката, а приобщава към нея и читатели, които иначе никога не биха слушали творбите му. Минусът на романа е, че авторката няма как да докаже истинно ли е нейното „прозрение” за връзката на Вивалди и за вероятната майка на посочената за негова любовница Ана Джиро. Затова може би Алиса Паломбо се впуска в ефектни сцени от нравите и историята на бляскавата тогава Венеция.

Очаквах, че експресивната книга на Оливър Боудън „Подземен свят” ще бъде класирана по-нагоре в допитването. Най-малкото, защото българските читатели харесват четивата с продължение. Практика е всеки нов том да предизвиква понякога дори по-голям интерес към предходника му. Струва ми се, че в случая количеството на продълженията явно е дошло в повече. Да припомним, че „Подземен свят” е осмият поред том на серията „Орденът на асасините”.

Отвеждайки ни в далечната 1862 г. в Лондон, романът притежава всичко, заради което оправдава популярността си и като компютърна игра. Звучи интригуващо как асасин с мрачни тайни се внедрява под прикритие, за да освободи столицата от хватката на тамплиерите. Скоро Братството го опознава като Хенри Грийн, учител на Джейкъб и Иви Фрай. Сюжетът изобилства с битки, но пък краят е направо романтичен. Защо се харесват подобни истории? Защото романът съчетава в себе истински микс от трилър, фентъзи, действието се разиграва не къде да е, а в прочут град, и не на последно място – все по-симпатична става борбата между доброто и злото за читателите. Оливър Боудън задълбочено описва бойното поле, където се разиграва битката на асасини и тамплиери. Той възкресява всичко това занимателно, като не оставя читателят да размисля, а по-скоро – страница след страница – да стигне до финала. Смятам, че точно това – да държиш сърцето на читателя си в ръка, е най-голямото завоевание на поредицата „Орденът на асасините”. В края на краищата нито точната възстановка на някоя война, което е работа по-скоро на историците, или пък разказ за каквато и да е любов (при свободата на нравите през ХХІ век), могат да бъдат противопоставени на мощта на фантазията, с която се отличава „Подземен свят”.

Предпочетените от читателите романи заслужават да бъдат прочетени, защото авторите им са избрали оригинални теми, умеят да разказват истории, да представят неординерни герои… И най-малкото – да ни накарат да повярваме, че описаното от тях си струва да се дочете. И трите романа са друг поглед към случилото се в реалността. Но нали това е една от целите на литературата – да бъде не копие на действителността, а осъвременен оригинал?



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори