Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

tsvetan-todorov-za-balgariya-30

Какво мисли Цветан Тодоров за старата си родина?



spk

Френският философ Цветан Тодоров така и не е написал тази книга. Но е написал всеки от текстовете в „За България“

Някои може и да са чели „Македонска критика на френската мисъл“. Сега е време за малко френски разсъждения върху България. Стоян Атанасов се е наел да състави сборник с текстовете, които Цветан Тодоров е посветил на страната ни. Няколко бързи впечатления се налагат още с отварянето на книгата.

Първо, Тодоров казва неща, които удивително напомнят за стила и мисленето на Георги Марков. Спасяването на българските евреи, отказът от крайностите на национализма, разсъжденията върху собственото място в една нова култура (френска в случая с Тодоров, английска – у Марков) и недвусмисленото отхвърляне на тоталитарния режим очертават общи ходове на мисълта между двамата автори. В този смисъл дисидент ли е и Цветан Тодоров? Може би не, доколкото той се превръща в наистина френски интелектуалец. Дефинираме Марков чрез „Задочните репортажи“, а Тодоров – чрез много по-разнообразни теми, които често не засягат България. И все пак приликата между „За България“ и „Репортажите“ е отчетлива. Това е освежаващо, защото през последните години сякаш се разми онова малко старомодно, нормално говорене за България, с което бяхме свикнали през деветдесетте. На фона на сегашните истерии, свидетелстващи за все по-несигурната ни идентичност, „За България“ има направо успокоителен ефект. Вярно, имаше една такава България на ума, разсъждаваща над историческите си успехи и провали чрез думите на умерения, кабинетен, наблюдаващ човек…

На второ място, как изглеждаме отстрани? Гласът на Тодоров е особено подходящ да ни го каже, защото той е едновременно французин и българин – и текстовете му са предназначени за чужда публика. Донякъде са предназначени и за самия него, тоест в тях има колкото информативно, толкова и интимно съдържание. Тодоров знае какво другите не знаят за нас. Казвайки им го, той припомня и на себе си каква страна е напуснал. Четейки (почти подслушвайки), ние пък можем да си дадем сметка с какво сме и не сме известни. Собствените ни навици, перипетиите на отминаващите (но все още не напълно отминали) поколения и дори фрустрациите са коментирани ясно и спокойно. В това има почти терапевтичен ефект.

На трето, вероятно ще трябва да спрем непрекъснато да споменаваме Тодоров заедно с Юлия Кръстева. Автоматично ги обединява само френската им съдба. Но разликите в стила, в мисленето, в изложението и дори във вътрешната етика на акта на писане са огромни. Кръстева е двусмислена, тя бяга от еднозначност, бои се от позитивни твърдения; Тодоров е недвусмислен, без да опростява. Преводът на Зорница Павлова, Стоян Атанасов и Тодорина Атанасова предава обратно на български език мисли, които биха били разбрани еднакво навсякъде. Френският сам по себе си очевидно не е причина за двойственост (дори за двумисъл). В този аспект всяко сравнение между Кръстева и Тодоров оттук нататък става излишно. А и защо едва оттук нататък? Авторът винаги е себе си. Може би защото в „За България“ става дума за теми, които пряко ни засягат и тях четем по-внимателно.

България на Тодоров е страна на притисната интелигенция и на болезнени компромиси. Читателят може да си зададе въпроса как така самият Тодоров е имал щастието или привилегията да следва във Франция и да остане в нея без последствия за родителите си. Тодоровата България е и страна на „трудови“ лагери, продължаващи да съществуват дори през осемдесетте години (това е исторически факт). Тя е и страна на уютен, интимен бит, но и на неудобен за говорене, не забравен, а изменящ смисъла си език – и тук проличава най-ясно личният проблем или личното развитие на човека, превърнал се в чужденец. За днешните българи в чужбина може да бъде интересна тъкмо тази страна от сборника, в която Тодоров говори за бавното, учудено усещане за опитване и опипване на някога познатите улици, приятелства и теми, за трудно завръщане в родната страна – позната и непозната.

От практическа гледна точка Тодоров може и дори трябва да бъде инструментализиран днес. Предвижданията му за повторното избуяване на опасни версии на национализма след падането на комунистическата диктатура могат да бъдат полезни за разбирането на процесите, течащи у нас днес. Тук ученият и моралистът са едно цяло (както и би трябвало да бъде). Същевременно още веднъж ще се спра на възгледа на Тодоров относно спасяването на евреите в България през Втората световна война.

Премерената позиция по този исторически епизод връща едно позабравено усещане не само за редно и нередно, не само за един приемлив начин на говорене, но и за подреденост на историческата действителност, за акта на хуманността. Спасяването на българските евреи е факт и се дължи на добродетели, които българите действително притежават. Това е колкото изненадващо, толкова и нужно знание.“ По тази, както и по много други причини „За България“ в издание на „Изток-Запад“ е ценна книга.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори