Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Алесандро Барико

Лиричният постмодернизъм на Алесандро Барико



spkАлесандро Барико . Името за първи път срещнах на площад „Славейков“, привлече ме както странното заглавие на книгата – „Океан Море“, така и стилната корица, дело на художника от Жеравна Лъчезар Германов. Синьо-бяла на цвят, от двете ѝ страни вертикално се издигат името на автора и заглавието, по средата статив-триножник с голямо бяло платно, върху което едва се забелязват контурите на морски пейзаж – същият, който се вижда зад статива, а върху единия от подпорните крака е поставена мъничка цветна картинка, с наситени червени и сини бои. Майсторската корица привлече вниманието ми и тук ми се ще малко да се отклоня: колко важно е как изглежда книгата, колко от значение е дали с външния си вид ще те накара да се спреш, да я вземеш в ръка, да я разлистиш. Слава Богу, сред българските художници има прекрасни дизайнери на книги, достатъчно е да спомена само Христо Гочев, Яна Левиева, Дамян Дамянов, Капка Кънева, Кирил Златков, Борис Праматаров, Люба Халева, Надежда Олег Ляхова, Костадин Кокаланов, а към тях безспорно трябва да прибавим и Лъчезар Германов (корицата на „Коприна“ – друг роман на Алесандро Барико, също е забележителна). Но кориците само привличат; онова, което задържа, е съдържанието. А съдържание да искаш в книгите на Алесандро Барико – изобилно е.

Алесандро Барико е изобилен и като автор – според информации в мрежата е написал 13 романа, 4 сценария, 3 приказки, 16 сборника с есета и критически статии, отделно въведения, послеслови, предговори към художнически каталози и произведения на колеги писатели. Освен това е създател и дългогодишен ръководител на Scuola Holden (Школата „Холдън“) – училище за творческо писане, кръстено на героя на Селинджър от „Спасителят в ръжта“. Ученик на Джани Ватимо, един от блестящите философи на ХХ и на XXI век, обявил през 1985 г. „Краят на модерността“ в едноименната си книга, Алесандро Барико първоначално се занимава с музикална критика (той е и музикант, има съвместни изяви с френския ембиънт трип-хоп дует Air, на фона на чието изпълнение чете откъси от романа си „City“), за да се обърне през 1991 г. на 33 години, Христовата възраст, към литературното творчество. Дебютира със „Замъците на гнева“ – роман, донесъл му четири години по-късно френската награда „Медичи“, присъждана на чужд автор в превод на френски (преводът е осъществен от Албин Мишел). Големият си успех в Италия постига през 1993 г. именно с „Океан Море“. Романът получава престижната награда Palazzo Al Bosco, веднага печели читателите (един от известните италиански волейболни национали, Иван Зайцев, дори си е татуирал името на романа, Oceano Mare, – бил сред любимите му книги). Благодарение на издателство „Унискорп“ на български можем да четем 8 от романите на Барико в прекрасните преводи на Толя Радева („Коприна“, „Океан Море“, „Без кръв“, City“), Иво Йонков („Емаус“), Елена Кодинова („Тази история“), Тонина Манфреди („М-р Гуин“ и „Три пъти на разсъмване“), „Сиела“ пък издаде преразказа му за деца на известната история за Дон Жуан (проектът е измислен от самия Барико – известни писатели да разкажат прочути литературни истории разбираемо и интересно за най-малките читатели, за да не се изгубят те и да не потънат в подмолите на виртуалното) в превод на Росица Николова. Барико има и друг такъв разказ – на „Илиада“ на Омир.

Изобщо италианецът е пълен с идеи, както и с енергия да ги реализира. Което може би е и по-важното, понеже идейници много, ала правячи малко. Е, Алесандро е и правяч…

Правяч и майстор на истории. Истории обаче частни, развиващи се на фона на отлично изобразената календарна епоха. Барико, имайки за свой учител Джани Ватимо, със сигурност е привърженик на тезата за края на модерността, а една от най-характерните черти на този край е обявеният от Франсоа Лиотар „край на големите разкази“, към които е привързан тъкмо модерният просвещенски проект (отделна тема е, че разпадът на големите разкази на множество по-малки доведе до ситуацията всеки един от тези по-малки разкази да претендира да се превърне в единствен разказ; но това е друг „разказ“ – не литературно-критически, а културно-политически). Оттук няма как да не причислим италианеца към солидното и все още неотшумяло течение на постмодернизма (една от последните книги, преведени на български, е на португалеца Афонсу Круш – „Куклата на Кокошка“, спечелила за 2012 г. Европейската награда за литература), макар че – казано така, твърде едро обобщаваме. Защото белетристичният постмодернизъм не е един (затова е по-добре да говорим – и то не само в литературата, за постмодернизми, не за постмодернизъм), като проявленията му бихме могли да „разпаднем“ на два големи раздела: алтернативен и приватен (не твърдя обаче, че в осъществяването на една или друга литературна творба няма да открием черти и от двата).

Алтернативният белетристичен постмодернизъм, както проличава от назоваването, реализира алтернативен прочит на добре известни истории, като извършва това в три различни полета – на действителната история, на митическия разказ и на фантастичната действителност. Пример за първия е „Историята на скитника евреин“ на напусналия ни преди година (5.XII.2017) французин, член на Академията, Жан дОрмесон, и особено издаденият т.г. от издателство „Парадокс“ друг негов роман, „Славата на империята“ (за съжаление, в не особено сполучливия превод на Владимир Сунгарски). Тук можем да причислим и най-известната книга на Милорад Павич „Хазарски речник“, както и първият роман на Милен Русков „Джобна енциклопедия на мистериите“. Умберто Еко също се включва с „Пражкото гробище“ и с последния си роман „Нулев брой“. Към втората линия на белетристичния постмодернизъм определено спада преведеният наскоро от Надежда Розова „Химера“ на Джон Барт („Лист“, 2017) и „Сватбата на Кадъм и Хармония“ на италианеца Роберто Каласо (превод Толя Радева, „Панорама“, 2017). Честно казано, за български аналог не успявам да се досетя. Третата е застъпена от романите на Харуки Мураками, особено от „1Q84“ и тетралогията на Карлос Руис Сафон за Барселона. А едно от най-впечатляващите имена в тази поредица е на кубинеца Хосе Карлос Сомоса, всички книги на когото се движат на ръба между ужасното, фантастичното, действителното и постмодерното. Прекрасният роман „Атлантида“ на Борислав Пекич също намира удобно място тук. Не по-малко впечатляващ е в посока точно на ужасното и руснакът Владимир Сорокин с трилогията „Лед“ (на български е публикувана само първата част от издателство „Агата А“ в превод на Светлана Комогорова-Комата), с „Лазурната мас“ и със „Сърцата на четиримата“. Милош Урбан със „Седмоцърквие“ – не бива да го пропускаме в никакъв случай. Този път българите не сме капо: „Последната територия“ на Момчил Николов и най-вече „Другият сън“ на Владимир Полеганов достойно се вписват сред престижните имена. Впрочем една от особеностите на този белетристичен постмодернизъм е тъкмо честото прибягване до съня като алтернативна реалност, другото, различното, алтер-егото на действителността…

Приватният (или частен, или персонален, или личностен) белетристичен постмодернизъм също можем да разпределим в три направления: чисто авантюрен, ироничен и лиричен. Към първия зачисляваме Умберто Еко с „Името на розата“, пък и с останалите му енциклопедични романови творби (без „Пражкото гробище“, „Нулев брой“ и „Тайнственият пламък на кралица Лоана“). Още книгите на испанеца Артуро Перес Реверте и някои на Милорад Павич („Последна любов в Цариград“ и „Стъкленият охлюв“). Романът на гърка Алексис Стаматис „Бар „Флобер“ е още едно такова произведение. Иван Стамболов-Сула с „детективските“ си романи „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевият диск“ и „Седемте смъртни гряха“ е засега единственият българин, присъединил се към този начин на писане. Вторият, ироничният, е застъпен в „Легенда за велосипедистите“ и „По следите на Свещения Граал“ на Светослав Басара, както и в „Книга за бамбука“ и „Друидът от Синдидун“ на Владислав Баяц. Безспорно, в този списък се включват и книгите на Виктор Пелевин: „Чапаев и пустота“, „Генерация „П“, както и великолепният „ДПП. Диалектика на преходния период (от никъде за никъде)“ с любимата ми повест „Македонска критика на френската мисъл“ (преводът е на Иван Тотоманов). Знаменитата книга „Москва-Петушки“ на Венедикт Ерофеев е образец за жанра, образец са и романите на Милен Русков „Захвърлен в природата“, „Възвишение“ и „Чамкория“. Лиричната постмодерна белетристика в България е застъпена от Георги Господинов („Естествен роман“, разказите, „Физика на тъгата“) и Александър Секулов („Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Гравьор на сънища“), от близките съседи се сещам за Горан Петрович с „Атлас, описан с небе“ и „Магазинчето „Сполука“. Чехът Михал Айваз с „Пътуване на юг“, руснакът Андрей Битов с „Пушкинов дом“, споменатият португалец Афонсу Круш, донякъде норвежецът Ларш Собю Кристенсен с „Изплъзна ми се от езика“ и „Стръв“, румънецът Мирча Картареску и, разбира се, Алесандро Барико са само малка част от авторите, пишещи в тази поетика.

Какво представлява тя? Може би най-главното, 1то, което трябва да посочим, е, че в поетиката на лиричния постмодернизъм начинът, как е разказано, е с по-голям принос в текста от сюжета, какво е разказано. Моля ви, не бързайте да ме поправяте: не казвам, че останалите автори оставят без внимание и грижи това как, при тях обаче като че ли съдържанието стои на първо място, то ги занимава предимно. Особено видим е този приоритет при авантюрно-приватните и алтернативно-фантастичните постмодерни разказвачи: какво би останало от „Името на розата“ например, ако го нямаше лудият сляп монах Хорхе да извършва жестоките убийства, или от „Клара и сянката“ без садистичния и коравосърдечен „скулптор“ на живи тела Бруно ван Тиш? При Алесандро Барико такава опасност от изпразване на разказа няма, сюжетът е просто допълнение към формата, неин атрибут. Да, същностен атрибут, необходим, но все пак, както споделя Кристина Йорданова в отзив за „Океан Море“, едва: „В един последен отблясък на финала тази история ще свърже всички енигматично разпилени дотогава сюжетни нишки…“ („Култура“, 43/9.XII.2005); или друг читател: „Океан Море“ успява да събере повествователните нишки след дълго плаване…“ Припява на тоз рефрен и блогът „На по книга, на по две“: „Текстът на Барико е крехък, ронлив, изискващ цялото внимание на читателя“; и още: „Макар хаотичен, сюжетът на романа сякаш следва една невидима нишка, чието обяснение идва едва накрая; чувствеността на думите е определяща за философията на езика на Барико, а липсата на структура – съзнателно търсен ефект.“ Тогава кое е пò от значение? Ами звученето, музиката на текста: „[…] известният италиански писател успява да съчетае поезията, философията и музиката“, се казва в едно ревю за „Океан море“, а самият Барико изтъква значението на музиката за своя почерк във въведението си към „Коприна“: „Всяка история има своя музика. Музиката на тази е бяла. Важно е да се каже, защото бялата музика е странна, понякога те обърква: свири се piano и се танцува adagio. Когато я свирят добре, сякаш слушаш да свири тишината, а онези, които я танцуват божествено, ги гледаш и ти се струват неподвижни. Дяволски трудно нещо е това бялата музика.“ Всички романи на италианеца са музикални (може би само „City“ е донякъде изключение, макар че и там има музика – улична, натраплива, грабваща); във всеки свой текст той внимава за темп, ритъм, динамика, интонация, тоналност, модулация, размер. В известен смисъл той композира своите романи, аранжира ги с грижа и усет. За това сме в правото си да кажем, че той е в момента може би най-музикалният от всички европейски (а защо не и световни) писатели, най-мелодичният и хармоничен. Той е виртуоз в способността си да прибере добре позната тема/история (импулс за „Океан Море“ например открива в изключителния инцидент с френската фрегата „Медуза“ през 1816 г., превърнал се в подтик и за най-известното платно на Теодор Жерико „Салът на Медуза“) и да я разработи по уникално звучащ начин. Донякъде тази му способност става причина за известната му полемика с литературния критик Джулио Ферони, според когото Барико е намерил формулата да се харесва на „добре образованите младежи от дребната буржоазия“, привърженици на „вкусната американска ляво-либерална идея“, разработвайки по политически коректен начин щекотливи теми. Но това са си италиански дебати, в България се радваме, че музиката на Барико я слушаме и на български. Като не забравяме: за да я чуем, огромна е ролята на неговите преводачи, които успяват по удивителен начин да ни я предадат с талант.

Другото важно за лирическия постмодернизъм, 2-то, е, че в преобладаващата си част героите на неговия разказ са чешити. Българският тълковен речник (1973) определя чешита като: „Особен, своеобразен човек; оригинал“; за чешита може да се види и един мой текст в ЛВ, 29/12-18.09.2018, „Откачалки и чешити“ – рецензия за романа на Иън Макюън „Неумолима любов“. В „Емаус“ например за Андре, главната героиня, се казва, че е „красива и загадъчна“. Но тези Барико-чешити не са какви да е, всички те са обладани, имат идея фикс и това е 3-та особеност на лиричния постмодернизъм. В „Океан Море“ художникът Пласон иска да нарисува портрет на морето, но с морска вода, поради което платната му остават бели (да си припомним тук бялата музика на „Коприна“); професор Бартълбум търси къде точно е границата на морето, къде свършва то (впрочем, не ви ли навява асоциации неговото име със странния писар Бартълби на Херман Мелвил и с още по-странния герой на Жорж Перек от „Животът. Начин на употреба“ Бартълбут, който рисува именно акварели с морски пейзажи по кейове и пристанища – тоест точно там, където може би свършва морето?); Елизевин се бои от живота, а отец Плюш измисля молитва след молитва… Ерве Жонкур, търговецът на бубено семе от „Коприна“, се влюбва безпаметно в наложницата на своя японски партньор, а жена му – усетила, че го губи, му пише японско писмо, за да си го върне; писателят от „М-р Гуин“ иска да спре да пише, защото: „Писателят е заличител на памети“; в „Без кръв“ пък една отмъстителка се отказва от отмъщението, а в „Тази история“ Ултимо Пери мечтае да построи най-съвършената автомобилна писта в света… И тъкмо тази обсебеност-фиксираност ги прави крехки, накърними и раними; неуравновесени, безпомощни и беззащитни. Изобщо чешитите на Барико са образци на човешкото и заедно с това са литературни образи наистина необикновени, извънредни и чудни, както необикновени, извънредни и чудни са и романите на италианския писател. И е щастие, че можем да го четем на български, още по-голямо щастие ще бъде, когато се сдобием и с другите непреведени негови романи – „Castelli di rabbia“ („Замъците на гнева“, 1991), „Smith & Wesson“ (2014) и „La Sposa giovane“ („Младата булка“, 2015). А защо да не се порадваме и на есетата му, сигурен съм, че автор като него има и какво да ни каже, и на какво да ни научи. Най-малкото как да се справяме със слабостите и уязвимостите на човешкото, твърде човешкото…



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори