Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

"Камбаната"

Литературната 2016 под знака на „Камбаната“



Множество скандали в полето на литературата – с това като че ли ще запомним най-отчетливо 2016 г. Радващото е обаче, че скандалите не се взривиха около литературните награди: която и да погледнеш, все е заслужена. Най-важните в областта на прозата: „Роман на годината“, връчвана от Националния дарителски фонд „13 века България“ (Здравка Евтимова за „Една и съща река“, ИК „Жанет 45“); „Южна пролет“ – наградата за дебют, която община Хасково поддържа и удържа със стоическо спокойствие (Йордан Славейков за „Последна стъпка“, ИК „Жанет 45“); национална награда „Христо Г. Данов“ – съвместна инициатива на община Пловдив и Министерството на културата (Ангел Игов за „Кротките“, ИК „Жанет 45“); „Перото“ – наградата на НДК за „принос в българския литературен контекст“ (Деян Енев за сборниците с разкази „Гризли“ и „Мария“, ИК „Рива“) и наградата „Хеликон“ – учредена от верига книжарници „Хеликон (Недялко Славов за „Камбаната“, ИК „Хермес“) уцелиха безпогрешно своите носители. Която и книга от тях да зачетеш, все биваш потрисан. Всички те са написани, както изрича Здравка Евтимова в блиц-интервю за „Всичко за книгите“, с онзи почерк, който отличава българската литература от всички други литератури по света: „Това отделя българската литература от останалите навсякъде по света – кръвта, пролята напразно. Трагедията за страната ни.“ Да, всяка от тези книги носи в мастилото си „кръвта, пролята напразно“, българската трагедия. Макар че – и това е много важно, добрите книги, появили се през 2016 г., са не само трагически, има и весели. А това е обнадеждаващо.

Сред тях не мога най-напред да не откроя книгата на Иван Стамболов-Сула „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ (ИК „Гутенберг“). Създадена в ключа на „умните“ романи на Умберто Еко, с криминална загадка, която трябва да се разреши, Иван Стамболов е може би един от малкото пишещи не само в България, но и по света, които не повтарят дървено и комерсиално почерка на италианеца, а го правят с разбиране и по свой си индивидуален начин. Четеш и не можеш да не се сетиш за Умберто Еко, но в същото време осъзнаваш, че това си е отвсякъде Иван Стамболов. Той самият твърди, че „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ e издържан в духа на „Името на розата“, първия роман на учения-семиотик, според мен обаче – ако ще търсим прилики, по-сигурно ще ги открием в неговия втори роман, „Махалото на Фуко“. Но това няма толкова голямо значение, голямото значение е, че на български се появи роман, който можеш да четеш с удоволствие заради мащабността на поднесените енциклопедични знания вътре, без това да ти доскучава, натежава или досадява…

Другата весела книга е втората част на „НОФОФ“ („Сиела“) на Ваньо Вълчев. Авторът живее в Бургас, поет и текстописец. Негови са думите на хитовете на Васил Найденов „Телефонна любов“ и „Огън от любов“ в дует със Силвия Кацарова. Изключително ерудиран и остроумен човек. Това остроумие блика и от двете книги: НОФОФ значи Национален отечествен фронт за освобождение на Фанагория, а на страниците срещаме блестящи фрази като: „Не бъди идиот, стани патриот!“; „В бой неравен, бой суров – победител е НОФОФ!“; „Не на всяка чуждизация, нас ни чака нашизация!“. „Нашизацията“, разбира се, е чопната от путиновското младежко движение „НАШИ“ и съвсем е ясно защо – за съжаление, т.нар. „български националисти“ много повече обичат Русия (в имперския ѝ вариант, не в културния – те си падат по Путин, не по Пелевин), отколкото България. Казано иначе, българският национализъм пламти и копнее по Москва. Този парадокс го има в двата романа на Ваньо Вълчев, но има и много от българските страсти и „възторзи“ – изобщо текст, който казва много за нас самите и който изявява типично нашенска черта – безкрайно сполучливото надсмиване над собствените ни недъзи, страсти, хитринки на дребно. Един изцяло български роман, от български по-български и по тематика, и по почерк…

Сред тези ободряващи романи не мога да не посоча още един, който излезе почти в края на 2016 г. и засега все още се намира трудно по книжарниците, тъй като авторът му се е заел със сложната задача да се грижи сам за неговото разпространение. Думата ми е за „Кибермодернизъм, или Кукловодът Йоан Янков-Сайта“ („Фабер“) на Стоил Рошкев. Прочее, неговото решение плаче за анализ, но в случая излиза извън насочеността на писането, оставяме го задруг път. „Кибермодернизъм“ е накъсано разказване на прехода и годините след него, с един клипов ритъм, на моменти чак хаотичен. Подход напълно съзнателен – няма как инак да се пресъздаде какофонията на годините, през които минахме. И е интересно сравнението между трите възприятия на онова, което ни донесоха тия години: трите романа са дело на трима представители на различни български поколения: Ваньо Вълчев е роден през 1937, Иван Стамболов през 1963, Стоил Рошкев – през 1976. Така в „НОФОФ“ откриваме един сатирически реализъм, в „Янаки Богомил“ – интелектуалистки, а в „Кибермодернизъм“ – гротесков. Смях и присмех през намигващо разобличаване, през провокативен ребус, през безкраен карнавал… Оттук съвсем точно припознаваме настроенията и очакванията, които промените извикаха у различните поколения: у старите разочарование и гняв, у средните – шанс и предизвикателство, у младите – купон и забавление. Трите романа могат да се четат и социологически както през героите, така и през текста, но засега оставаме с удоволствието, че след като сме способни да се смеем над себе си, значи не сме докрай смазани, има надежда и за нас, българите.

Все пак РОМАНЪТ на 2016 г. не беше смешен, а трагичен. Иде реч за „Камбаната“ („Хермес“) на Недялко Славов –разтърсваща книга и по тематика, и по начина, по който е написана. Уникална е, защото – за това не си бях давал сметка досега, тя с един изключително поетичен език (да не забравяме, че Недялко Славов е и великолепен поет) разказва неща, смразяващи кръвта.Смразяващи, защото писателят описва разрухата в българското село – разруха, която – убеден съм – стои в основата на усещането за цялостна българска разруха. И тази мизерия на селото, тази негова безмерна разпаднатост е вследствие не единствено от безхаберието на държавата, но и от бандите мародери, налазили го като египетски скакалци. „Мемати“ – така ги нарича Недялко Славов и изправя срещу им самотен герой – Самурая, който с цената на много усилия успява донякъде да спасикаквото може. Това относно сюжета, относно езика – няма, поне според мен, в българската литература книга с такова усещане за ритъма на разказване, каквато е „Камбаната“. Удивителна е тази негова способност да задава такова звучене на текста, че уж четеш, но сякаш слушаш музика.

Майсторство има и в романа на Момчил Николов „Последната територия“ – не може да се отрече, но, признавам си, на мен ми беше скучно докато го четох. Личи си направата, личи фантазията на автора, която обаче на моменти му изиграва лоша шега – примерно третата част, тази за Маноло, би могла да бъде доста повече събрана. Ала голямата разлика между „Камбаната“ и „Последната територия“ е най-вече в това, че ако първият е БЪЛГАРСКИ роман, то вторият може да бъде написан във всяка точка на света. С други думи, в лицето на Момчил Николов и неговата „Последната територия“ притежаваме автор и текст, които са едва ли не само по случайност български. И това независимо, че втората част се състоява в София; нещо повече, героите там са си нашенски, въпреки че най-нашенският Момчил Николов с добре премерена ирония е назовал Сръбския. Но бизнесът на героя му (от тази втора част) е може би най-разпространеният бизнес днес – PR, рекламни клипчета, маркетингови стратегии и потребителски зарибявания. Изобщо консуматорството тържествува и последната територия е тъкмо бягство от неговата повсеместност. Един друг свят – въображаем, но и любовен, спасителен…

Не може да не отчетем и добрите дебюти, които ни връхлетяха за наша радост: „Перлите на Ади Ландау“ на Соня Тодорова – най-любимият ми, „Последна стъпка“ на Йордан Славейков – най-потрисащият, „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров – най-рекламираният. Изобщо 2016 – макар и скандална, не се оказа кризисна, въпреки мнението на Йордан Славейков. И това е обещание за 2017, която също почна със скандал, тоест – по аналогия – в полето на писането няма да има кризи.

Три мнения за българската литература от трима лауреати:

„Всичко за книгите“ реши да зададе четири въпроса на трима от носителите на престижни белетристични награди през 2016 г. – Здравка Евтимова, Йордан Славейков и Недялко Славов. Четирите въпроси бяха:

1) Изненада ли те наградата, която получи?
2) Кои други български книги, според теб, заслужават награда?
3) Смяташ ли, че в момента българската литература е в подем?
4) С какво, според теб, тя се отличава от другите литератури?

Ето и отговорите на тримата автори:

Здравка Евтимова: Всеки ден от живота ни е един роман

1) Докато пишех книгата, имаше моменти, когато бях щастлива. Ако съм успяла да занеса тази радост в паметта, кръвообращението, мислите на някои читатели,това би било най-голямата награда. Зарадвах се на тази новина. Никога не съм се питала дали съм изненадана. Страхувам се от изненадите, дори от добрите.
2)Кротките” на Ангел Игов.
3) Дали днес българската литература е в подем, ще стане ясно, когато вече няма да ни има. Паметта на читателите е най-добрият литературен критик, но дали ние, днешните пишещи, ще можем да заинтересуваме този критик, никой не би могъл да каже. Винаги остава надеждата, че ако досега не сме написали силната си, запомнящата се книга, ще го сторим утре. Но много често за писателите няма утре. Затова трябва да напишем мощната си книга днес – когато има да се кажат много истини. Да се развенчаят митове, да се говори честно за глада, корупцията, предателствата. Ние сме облагодетелствани – всеки ден от живота ни, всяка улица е роман. Да живееш сред унижения и измами е урок по творческо писане. Не е нужно да търсиш теми, просто отваряш прозореца. Излизаш на улицата, отиваш на работа.
Днес книгата е по-силна от автора си. Напълно е възможно авторът да се продаде, да се огъне, да се разболее, да бъде уволнен, да са му се родили близнаци, да не може да си плати наема, да гладува, да го напуснат, предадат, подиграят, да се разведе или ожени, или просто да умре. Книгата е важна. Тя не трябва да се огъне, тя трябва да се извиси над продажбите, над болестта, над заплатата, над лобитата, над любовта, предателството, над кръгове, паралелепипеди, интереси и сметки. Това е книга, която прави човечеството по-човечно. Такава книга не лъже, – не раболепничи пред силния, – не хленчи като слабия, не се покланя, не те напуска като невярна жена, – не удря, не плюе, не се заканва. И най-важното – носи в себе си самотата, която непишещите хора наричат талант. Тя извисява духа и го прави жизнен, издръжлив. Ако изпълни тези условия, всичките накуп, тогава книгата е направила първия милиметър от пътеката, която аз наричам ПОДЕМ. За себе си не съм сигурна дали съм изминала този милиметър.
4) Когато крепостта Кракра в Перник паднала под византийско робство, кръвта, пролята от защитниците, била толкова много и обилна, че селяните не торили нивите си десет години поред. Това отделя българската литература от останалите навсякъде по света – кръвта, пролята напразно. Трагедията за страната ни. Постната почва, която е повече камък, отколкото земя. Но ние сме пораснали на тая почва. Има ни. Трудно ни е, притискат ни, но имаме умни и красиви деца. Ще ми се книгите ми да са като моята пернишка земя – да са с думи от камък и кръв. Кръвта да обича, да милва, да спасява човешки живот, да предава гените от едно поколение на друго, да бъде смела, защото другото име на бъдещето е кураж, и ако искаме да сме част от него, ни трябва непоколебимост и труд. А камъкът – камъкът трябва да гради къщи за семейства с щастливи деца, но и да ни напомня непрекъснато колко трябва да са яки юмруците ни, колко корава волята, колко непристъпни нашите крепости на духа. Лесно се написват тези думи, с които отговарям, но трудно се живее с тях, защото най-краткото разстояние до бъдещето е почтеността, отказът от лъжите. Ако няма почтеност в книгите ни, жалко за хартията, върху която са напечатани. Жалко за горите, отишли за тази хартия.

Йордан Славейков: Българската литература е в криза

1) Не очаквах, разбира се. Този роман е писан за мен самия и това е най-честното, най-вярното твърдение за него. Разбира се, радвам се, че стигна до читателите си, че е харесван. Но той имаше една- единствена цел – да бъде написан. И не твърдя това от някаква псевдоскромност. Не се опитвам да си правя особен вид реклама. Не. И да не беше издаден, пак щях да съм доволен, че го има. Останах шокиран от определението на проф. Игов за романа ми – че е не само най-добрият в конкурса и затова е отличен, а че е един от трите най-добри романа през последните 25 години. Това стовари върху ми огромна тежест, мога да кажа, че ме счупи, пречупи. Такова изказване е огромна отговорност, която не зная дали мога и дали искам да нося.
2) Нямам право, мисля, да бъда съдник – да посочвам едни като достойни, а други – непосочени – като недостойни претенденти за това наистина голямо отличие. Вкусът е нещо крайно субективно и моето мнение не бива да е определящо за вкусове и нагласи. Като взискателен читател съм изключително щастлив, че „Калуня-Каля“ – роман, който познавам от дете, получи своето заслужено възраждане, и че изповедалният роман на Росен Карамфилов „Колене“ е до болка откровена творба, с която си заслужава да се сблъска всеки четящ човек.
3) Българската литература е в криза. И това не е тревожно биене на камбана, а факт. Тя е в криза, защото пишем на език, на който говорят малко хора.В криза е, защото големите ни романи се занимават с баналното вече предъвкване на социализма, прехода и преподреждането на живота ни през тази призма. В криза е и защото се осланяме на историята си в опит да се видим тук и сега. Кризата е на идейно ниво. Няма я грижата за човека тук и сега, за мястото му в този крайно тревожен и динамичен век, който като че ли се е забързал не към края на втората си декада, а към края си изобщо. Към края на света. Не мога да не отчета колосалния пробив на световно ниво на Георги Господинов – той, пробивът, ми дава малка надежда, че има смисъл.
4) Не познавам литературата на Балканите, Средна и Източна Европа, не съм специалист. За литературата пък в световен мащаб нямам право да говоря изобщо.

Недялко Славов:Когато изтръскаме entertainment-а, остава литературата

1) Не. Както и за „432 херца” (с получаването на Наградата „Хеликон“ за 2016 г. Недялко Славов се оказа прецедент – за първи път един автор в две поредни години печели наградата. През 2015 г. той беше награден за романа си „432 херца“ – б.м., М.Н.). Разбира се, имах шанс да бъда четен от мъдро и честно жури, което не обслужва литературни сепарета.
2) Номинацията е почти награда, така че всяка книга е имала своите шансове.
3) Твърди се, че през 2016 година са издадени около 1000 романа и стихосбирки. Това означава, че за да мога да отговоря обективно,трябва да прочета около 2,8 книги на денонощие. Едва тогава ще мога да отговоря дали българската литература е в подем или в падение.
4) Ами с това, което остане на дъното на литературното сито като изтръскаме от него побългарените формати на литературния Еntertainment: фентъзи, хорър, дамски романи, романси, исторически рманси, психотрилъри, чиклит и разбира се еротични романси.Това е що се отнася до световната литературна ширпотреба в нашенски вариант. А що се отнася до националната литературна ширпотреба, трябва да се изтръскат още мутророманите и романите с прозрачни кампанийно-политически цели, громящи един или друг исторически период.

Така след всичко това – каквото остане накрая, то е българска литература.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори