Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

трилъри

Любимите трилъри от 2016: изненади и неизненади



Финалистите в категория „Трилъри” от тазгодишния конкурс „Моята любима книга” са „Таен свидетел” от Джон Гришам, „Ритуалът” от Радко Пенев и „Край на дежурството” от Стивън Кинг. В резултатите от гласуването има и изненади, и неизненади.

Първата изненада от цялостната картина е, че трилърите са на последно място по любов сред читателите тази година със своите ненатрапливи 7.9% от общата класация. На челно място е излязла поезията с общо 21.6% от гласовете, а майсторите на съспенса са били изпреварени и от дамските романи, и от историческите, и от фантастиката, че и от нехудожествената литература.
Как се случи това, при положение че миналата година в същата класация любимата книга на българските читатели беше „Търси се” от Стивън Кинг? Колко бързо могат да се променят вкусовете?

Вероятно отговорът е в съчетанието между жанр, класация и социален профил на гласуващите:

Жанрът: Поезията е нов раздел в конкурса, но първо, тя е традиционно силен български жанр, второ, интересът към нея от няколко години бележи нов възход и трето, тя е отдавнашен любимец на интернет. А гласуването се провежда именно там, в мрежата, и поезията го посреща с висока мобилизация. Но къде сте вие, любители на мистериите, разследването и издевателствата от най-различен характер, не сте били доволни тази година, или не сте били активни?

Класацията: Всенародното допитване за „Моята любима книга” дава на всеки правото на глас, но не го изпитва дали наистина е чел книгата. Гласуването спокойно може да протече и без самата книга – с настоятелни послания из социалните мрежи и пълна мобилизация на „френдовете”. Без да омаловажавам на никого постиженията, допускам, че на това се дължи и част от силното представяне на български автори във всички жанрове. Предпочитанието към родното би трябвало да е нормалното състояние на една литература, но класацията не ни дава възможност да разберем дали навсякъде става дума за литературно постижение, реално наличие на читателска публика или приятелски лобизъм. Издателите и книжарите със сигурност ще знаят повече по въпроса от към продажбите. Ние можем да сме уверени само в едно – авторите, популярни сред гласуващите, имат и своята популярност в интернет.

От друга страна, из цялата класация виждаме теми, които показват жадно връщане към традициите, родното, повериятаи древните корени на живота по нашите земи. Българското и балканското започва да се литературизира и митологизира по специфичен нов начин. Откритата емоция, романтизирането на автентичното навлизат в стихията си. А това вече очертава тенденция.

Добрата страна на този факт е, че българските реалии в прозата вече са не само желани, но и престижни. По-досадната, поне в моите очи, е тази, че немалка част от книгите финалисти са писани от наши хора зад граница под диктата на необходимостта от етноидентификация.
Гласуващите: Тъй като „Моята любима книга” се избира през интернет, сред участниците в допитването със сигурност преобладава младата публика пред старата, градската пред селската, купуващата пред библиотечната и тези, които активно са следили новитекниги през годината,пред тези, които са чели утвърдена класика. А дали книгите от по-малките издателства са достигнали до различни краища на България? И дали се е чуло по медиите за тях? Тук вече имаме едно чисто физическо сито.

И така. Коя от трите изброени по-горе особености на гласуването налива вода във воденицата на литературния съспенс? Трилърите не получават кой знае каква реклама у нас – самият жанр и имената на авторите в много случаи са достатъчна реклама, но за присъствие в социалните мрежи не може да се говори. Нямат и премиери, не се „шерват”, рядко раждат „мъдри мисли”, които да се изпишат върху картичка с цветя, не са интелектуално престижни, така че някой да сподели на стената си: „Интересно съждение на Джилиан Флин за смъртта”, макар че би могъл. Пък и не отговарят на силно нарасналата нужда от емоционални четива напоследък. Не са книги, които „могат да те променят”, освен, разбира се, към по-лошо. Не помагат пряко на психическото израстване, на съзряването, не дават съвети за живота. Не се задълбават в героите и човешките отношения. Не се интересуват от любовта, а когато се заинтересуват, тя най-често разцъфтява в рамките на разследването или пък като болна страст. Не остават „незабравима диря” в паметта. Не ги бива в родолюбивите емоции. И ето ни тук, накрая на класацията.

Но пък трилърът може да обещае четене до самозабрава, динамичен сюжет, стройна логика, един особен, по-брутален поглед към социалното и най-голямата си награда – търсенето на истината. Какво са ни предложили гласуващите?

Не е изненада това, че Джон Гришам и Стивън Кинг са сред финалистите. Може би те са и най-известните имена сред авторите в класацията въобще. Гришам пише по една книга годишно от близо тридесет години насам, а Кинг – горе-долу по две и то от вече четиридесет години. Двамата заедно правят една леко монотонна, но солидна библиотечка. Между тях има и български писател – Радко Пенев, с дебютен роман. И тук идва втората голяма изненада: той не им отстъпва. Точно така, мястото му е сред почетната тройка. Ще започнем отдолу нагоре.

На трето място сред трилърите излезе „Край на дежурството” от Стивън Кинг. Книгата е третият и заключителен том от поредицата за убиеца с мерцедеса Брейди Хартсфийлд. Предишните два са „Мистър Мерцедес” и „Търси се”. Поредицата вече има история в „Моята любима книга” – миналата година „Търси се” оглави класацията.

Когато чуя за поредица, винаги се питам: „Могат ли новите книги от нея да се четат, без да са прочетени предишните?”. В този случай – да. Част от героите на книгите се повтарят, но не всички. Всеки от томовете е съсредоточен около едно голямо и чисто негово събитие. „Мистър Мерцедес” се завърта около масовото прегазване на хора, чакащи на опашка за работа пред общинския център, следват нови и по-глобални планове за масово унищожение от страна на социопата Брейди Хартсфийлд и книгата завършва с отстраняването му от света на действащите лица.

В „Търси се” сюжетът е съвсем различен и злодеят е съвсем различен. Там Брейди Хартсфийлд потъва в светлосенките на болнична стая 217 и на практика не фигурира в романа. Злото идва отдругаде: млад литературен извратеняк убива жив класик, за да му вземе неиздаваното продължение на трилогията, която се изучава из всички училища на Америка. Ръкописът обаче попада в ръцете на нищо неподозиращо момче и го прави мишена пред книголюбивия фен, за когото знаем, че не се спира пред нищо.

Връзката между първия и втория роман, ако въобще такава съществува в сюжета, е много тънка и дори доста насилствено наложена. Откриваме я единствено в осакатяването на бащата на момчето от втори том, което можеше да се получи и без прегазващ мерцедес, и в крайната, спасителната акция от страна на познатия ни от първия том детектив Бил (Кърмит) Ходжис заедно с неговия колоритенекип. Това, което може би пренапряга втория том, е не страничната спрямо трилогията история за откраднатия ръкопис, а именно нуждата от връзка с останалите два тома. Заради нея се налага към края на книгата да се въвеждат наново образите на пенсионираното ченге Ходжис, аутистичната умница Холи Гибни и чернокожият чаровник Джером Робинсън. В сюжетно отношение тримата свършват работата на един човек. В този смисъл не е лесно да се прозре защо трите тома е трябвало да вървят заедно – вероятно издателска стратегия. Но книгите са хубави – с достоверна атмосфера, която винаги е много богата при Стивън Кинг, с изпипани герои, с живи човешки отношения. И на моменти, уви, с крайно много действащи лица.

Третият том си подхваща историята от първия, там, където тя би трябвало да е приключила. Изразът „Край на дежурството” се оказва полицейски жаргон, който означава или пенсионирането на даден полицай, или смъртта му. Това го научаваме в началото на книгата и тъй като детективът Бен Ходжис вече е пенсиониран, а и здравето му е рязко влошено, перспективите не са добри. Но сега не му е време да си ходи. Садистът от първи том Брейди Хартсфийлд, за когото всички вярват, че заради травмирания си мозък е трайно превърнат в недвижима собственост на неврологията, проявява признаци на възстановяване. И те не са точно физически. Физически той продължава да си стои неподвижен като повехнал зеленчук в болничната си стая, но благодарение на особени експериментални лекарства той започва да проявява телекинеза (да мърда предметите с мисъл), както и умението да се вселява в определени хора от обкръжението си. И убийствата се развихрят с нова сила. Наясно сме, че само Бен Ходжис с екипа си може да се пребори с такава неподатлива на идентифициране заплаха.

Ако някой иска да упрекне Стивън Кинг, имаза какво. За разлика от шедьовъра „Сияние”, изграден с трима герои и половина, тези романи от поредицата са малко пренаселени. Пък и сякаш са написани по-щадящо, по-обясняващо, като за по-млада публика. Темата за скъпоценния ръкопис от втори том пряко репликира темата в „Мизъри”, макар и там да е изнесена само с двама герои, а в трети том връзките с вече писаното са дори още по-многобройни: лекарствата, които създават свръхестествени способности, ни водят до „Подпалвачката”, главоболието и разходките из чужди мозъци ни водят до „Мъртвата зона”, а телекинезата – до първия роман на Кинг „Кери”. И все пак нека не се лъжем. Тези, които обичат Стивън Кинг, го обичат именно заради това. Той се движи в сумрачната зона между реалните убийства и неизмеримия мрак на човешкото съзнание. Съмнявам се, че ако се опита да излезе от нея, някой ще му прости. А и не вярвам, че ако някой е почнал „Край на дежурството”, ще я остави.

Второто място на почетната стълбица заема „Ритуалът” на Радко Пенев. Авторът е морски офицер, който по интервютата си твърди, че не е писател, но всъщност е. И това е първата му книга. Романът е детективска мистерия с приключенски сюжет, с исторически първодвигател и митологични елементи на свръхестественото. В този смисъл той се намира жанрово някъде между поредицата за Индиана Джоунс и „Шифърът на Леонардо”. Действието обаче се развива в България, което го прави интересен и по един извънжанров, актуален начин за нас. Географията в „Ритуалът” е тази, която познаваме край Черно море, героите са тези, които познаваме от най-ново време – босове и професори от иманярската мафия, лелки интересчийки, лекар с нужда от пари, любопитни съседи, корумпирани и читави ченгета, и имигранти, които се връщат у нас с нараснали възможности, а някои от тях и с неимоверно нараснали амбиции. Но това са само уводни думи.

Петър Георгиев, бивш български военен и настоящ предприемач в Лондон, се връща в родния си град, за да погребе дядо си – последният останалму роднина по пряка линия. Под стъпалата на дядовата му къща обаче се крият тайни, за които той не е и подозирал. Когато търсачите на древни съкровища започват да ровят в градината му, той няма как да разбере какво са откраднали, но вижда това, което не са успели да поместят – каменен барелеф, придружен снадпис на древна азбука. Налага се бърза среща с археолог и за късмет най-близкият такъв се оказва привлекателна негова бивша съученичка. Но древността има сериозни основания да пази легендите си, а най-сериозното от тях е, че порталите й съществуват и днес сред нас.

Книгата се разгръща с обем и размах. И със самочувствие. Радко Пенев умело жонглира с различните сюжетни линии и не изпуска нито една от тях. Има майсторски ритъм на разказване – нито прескача детайлите, необходими за изграждане на фикционалния свят, нито ги претрупва в унес от собственото си слово. Диалозите са реалистични, епизодите почват от интересни неочаквани места и завършват по същия начин. Кулминацията се изгражда постепенно, чрез загадки и нови убийства, под заплаха и в състезание с времето, и заема важна, вдъхновена и осветляваща част от книгата, без ни най-малко да е претупана. Няма да споря дали линеар А и Б са тракийско писмо, все пак за такава древност авторът има пълното право да предложи версията си. Важно е обаче да се каже, че всяка служебно профилирана област в „Ритуалът” е сериозно проучена. Който иска да разбере за какъв професионален подвиг става въпрос, нека отвори последните страници на книга от Гришам, Кинг, Коубън или някой друг днешен майстор на трилъра. Там има списък от благодарности към асистенти, консултанти, лекари, юристи, историци и каквото се е наложило. Радко Пенев се е справил и без този екип. А има и едно сериозно предимство – когато говори за оръжия, стрелба и бой с нож, той наистина знае за какво става въпрос.

Изискванията на жанра са следвани с естествено умение. Главният герой е мускулест и енергичен, археоложката е умна и храбра, двамата са добра комбина, лошите са разнообразна китка от подлеци. Тук идва и критиката – на места дозата на жанровостта е надскочена. Главните положителни герои са малко бледи, в смисъл на бездефектни, и приличат на раздвоен говорител на автора. Както обикновено се случва, индивидуалността на злодеите е по-очертана. Но човек, който може да щрихира задния план така: „Захабената маса, покрита с протрита мушама, си беше същата, както и столовете, леглото с увисналата пружина и вехтият гардероб, в който дядо му държеше официалните си дрехи. На закачалката до стената висеше отдавна забравена синя риза. Избеляла от времето, покрита с фин прах, тя напразно чакаше дядо Васил да я стопли с тялото си”, показва завидното за писателя майсторство да вижда много около себе си и да го вижда добре.

Победителят в категория „Трилъри” е „Таен свидетел”. Който е свикнал с нивото на Гришам, вероятно ще остане леко неудовлетворен от книгата. Липсва й разгърнатото разнообразие на характерите, придружено от съответните психологически особености и социални рефлекси, каквото познаваме от „Версия Пеликан” и „Клиентът”. Силните майстори като Гришам отдавна не се състезават с другите, но няма как да не се състезават със себе си и при всяка нова книга резултатът е под въпрос. А „Таен свидетел” е най-новата.

Но пък проблемът, заложен в нея, е съвършено актуален, той е точно ракът на новото време.
Днес, когато парите в глобализирания ни свят изоставят обикновените хора и летят нагоре към високите финансови играчи като стружки към магнит, борбата с мафията става все по-трудна. Не защото никой не иска да се бори с нея, а защото поради големината си тя на практика е станала невидима за закона. Действа чрез корумпиранисъдии, общински институции, лобистки закони, собствени строителни фирми, авторитети сред местното население, изобретателни, на практика легални средства за пране на пари, подкупи, които по-скоро приличат на редовна заплата, офшорки за скриване на собственика и избягване на данъците, и ако се наложи – с убийство. Но дори това конвенционално оръжие на престъпността често пъти е замаскирано така, че да прилича на инцидент. И връзката отново се къса. Районът се развива, всички изглеждат доволни и само много труден, почти невъзможен достъп до нечия документация може да запали фитила на цялата добре подредена система. И да извади на светло прегазените хора по пътя й.

От трите книги финалисти в категория „Трилър” тази е единствената, която е построена върху реално съществуващ общественпроблем. И скелетът му е изграден много внимателно.
Лейси Столц не е нито частна детективка, нито полицайка. Тя е просто юрист в Комисията по съдийска етика, която се занимава с недобросъвестното поведение на съдиите. „Комисията” е не само слабо финансирана институцийка, но и с малко на брой служители, а нарушенията сред съдиите, които в Америка са на изборни длъжности, са общо взето от битов характер – пиянства, произволни действия в залата и т. н. Такава е обичайната ситуация до момента, в който човек с мъгляво минало и сменена идентичност не подава сигнал за корупция от грамадни размери: мафиотски картел, дълбоко корумпирана съдийка, която осигурява правния му чадър и едно казино в резервата на местното индианско племе, през което се превъртат милиарди. Лейси Столц не е оборудвана да излезе физически насреща им, и все пак, оказва се, че законът дава достатъчно добри възможности на този, който умее да лети по коридорите му. Тук Гришам никога не разочарова.

Психотрилър, митологичен трилър и юридически трилър – това са финалистите от категорията за тази година. Пък ако вече сте ги прочели, под тях има дълъг списък от още трилъри, които през 2016 г. са били любими на един или друг фен.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори