Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

любов и разруха

Любов и разруха по формула



spk
Целта на “Любов и разруха”, според описанието на книгата и съдържанието на авторовата бележка накрая, е да разкаже за любовната връзка и последвалия я брак между писателката и военен кореспондент Марта Гелхорн и Ърнест Хемингуей, като постави фокус върху интересната и авантюристична личност на Марта. Тя е третата жена на Хемингуей и тази, която споделя живота му в един от най-тежките моменти за света – десетилетието между средата на 30-те и средата на 40-те години.

Любов и разруха” е интересен роман. Едновременно амбициозен, но и някак несмел. Иска ми се да кажа, че нарочно е такъв, че идеята е била текстът да отразява опасната и “неравна” епоха и емоционално трудния път на главната героиня, но ми се струва, че ако беше наистина така, историята, написана от Пола Маклейн, щеше да е много по-предизвикателна за четене. Важно е да се каже още от началото, че “Любов и разруха” не е исторически, нито е просто биографичен роман. Негов фокус е един сравнително кратък период от живота на Марта Гелхорн – период, за който самата тя не говори много. Решението на Пола Маклейн, както е обяснено и в бележката накрая, е било да напише емоционален разказ за годините на любовта между Гелхорн и Хемингуей и именно това е задало жанровите рамки. Иначе казано, “Любов и разруха” е любовен роман с исторически и биографични елементи. Като такъв, той е почти идеален – драматичните събития не натежават и не пречат на мелодрамата, но и работят добре като отражение на разрухата в сърцата, емоционалният път на героинята е стремителен, обектът на желанията й – в равни дози слаб и силен, зависим и независим, момче и мъж. Тази формула тук работи сравнително успешно.

И сигурно щеше да работи безупречно, ако авторката бе избрала други герои за бурната си, но някак безкръвно написана история. Например напълно измислени хора – такива, които не са останали в историята като един от най-големите американски писатели (Хемингуей) и една от най-дръзките военни кореспондентки и авторки (Гелхорн). Това е проблематичното ядро на иначе приятната за четене книга. Защо проблематично?

Сюжетът е богат на събития, но при все това книгата бързо губи скорост и се връща към началната си динамика чак в последните страници. Отчасти заради самото писане, често уповаващо се на клишета, но и заради решението на авторката дори и за момент да не напуска плитчините на баналните разсъждения за живота, любовта, писането и състоянието на света, но и по чисто формални причини – голяма част от историята е предадена по следния начин: кратки глави, накъсани на още по-кратки сцени, почти всяка от които е изградена по формулата два-три описателни и обяснителни абзаца плюс диалог на финала. Създава се усещане за монотонност, което е в разрез с уж трескавата реалност на романа.

Образът на Марта Гелхорн и донякъде този на Ърнест Хемингуей оставят впечатление за незадълбоченост и неоригиналност. Ако при Хемингуей вероятно – и без това да е оправдание – може да се подходи с нагласата “толкова е изписано вече, че каквото и да направя, вече ще е казано”, то Марта Гелхорн заслужава по-задълбочен поглед. Такъв, който да я превърне в убедително и интересно човешко същество. Непрестанната борба в нея между амбицията и зависимостта й от чуждото (най-вече мъжко, както е показано от Маклейн) одобрение са достатъчно добра основа за разгръщането на истински вълнуващ персонаж.

И в интерес на истината книгата започва с известна психологическа дълбочина в описанията на героите – връзката на Марта с баща й бавно прелива във връзката й с Хемингуей, отношенията с родителите й са използвани, за да обяснят независимата й и авантюристична натура. Но след това всичко бързо изплува на повърхността, където Марта и Ърнест се обичат и желаят… и водят най-клишираните разговори на света. Дори да приемем (по някаква необяснима причина), че диалозите в тази книга не са толкова важни, че важна е общата емоционална картина, която умело е обрисувана във всички щрихи на любовта и разрухата, самата Пола Маклейн не спира да ни кара да мислим именно за диалозите. Как? Като на няколко пъти героинята й Марта казва колко важни за нея са те, колко трудно й е да ги пише и колко красиви и умели са диалозите на Ърнест. И на този фон разговорите между двамата са изненадващо лишени от каквато и да е дълбочина и дори динамика.

Един малък пример от Марта:

“Наистина е хубаво, Зайо, но аз си имам и други страни, които не знам доколко се вместват в останалото. Искам да се хвърлям със страст в нещата, да подхранвам ума си, да обикалям света. Предпочитам да бъда опасно щастлива върху острието на бръснача, отколкото да изгубя пътя си и да забравя своята същност.”

И един от Ърнест:

Никога няма да имаме Париж.” (това е изречено игриво от него няколко години преди да се появи “Казабланка”).

Усещането, особено когато двамата си говорят за големите теми като живота и писането, е, че Маклейн не е успяла или не е искала да ги представи като истински хора. Или вероятно е искала максимално да ги вкара в емоционалното и романтичното. В авторовото уточнение в края на книгата тя цитира думите не Гелхорн, че не й се иска да е просто бележка под линия в разказите за живота на големия писател, но “Любов и разруха” не я представя като нещо по-различно от това. Хубавото е, че в първите и последните страници на книгата на читателя е позволено да зърне малко от истинската Марта Гелхорн – военен кореспондент с отворено за детайла и личната история око, смела жена, тласкана от почти самоубийствено желание да е в центъра на събитията. Като се има предвид и връзката на Хемингуей със смъртта, насилието, стихиите, сигурен съм, че бракът на двамата е способен да произведе наистина дълбок и смел роман. “Любов и разруха” обаче остава по-скоро на територията на успешните любовни романи от последните години и нюансите в езика, в характерите на героите, в разказаната история са само позволените от този жанр. Или както казва Марта: “Той ме целуна и аз спрях да дишам”.

Разбира се, това не е задължително лошо. Както казах, “Любов и разруха” работи, ако се чете като романтична история. Тъй като разказът е предимно от първо лице и през погледа на Марта, емоционалната атмосфера е напълно подходяща и немалко сцени, особено тези в Испания и по време на Гражданската война и в Европа точно към края на Втората световна, са истински вълнуващи. Проблемът идва, когато се замислим как говори този глас от първо лице и какво казва. И дали така – с клишета, неконсистентни сравнения и метафори и почти нулева острота на окото – е говорила Марта Гелхорн. Но въпреки това книгата е добра първа стъпка за всеки, който иска да разбере повече за тази интересна жена, която винаги се е стремяла да бъде “в центъра на събитията”. И е успявала.

Всички статии и рецензии в сайта отразяват мнението на своите автори, което може да не съвпада непременно с мнението на Сдружение „Всичко за книгите“.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори