Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Финалисти в категория "Проза"

Между българското и фентъзито



Stolichna1
Финалистите в категория „Проза“ на станалия вече традиционен конкурс „Моята любима книга“ са произведения, които трудно могат да се състезават помежду си, защото са жанрово различни и прицелени в също толкова различна аудитория. Но жанровата категория проза е достатъчно хлъзгава и позволява подобни групирания, предизвикани от читателски интерес, пристрастия, дори лобистки нагласи. Въпросът обаче е, че както и да се класират тези книги, в каквато и последователност да бъдат подредени, те не могат да измерят нищо друго, освен групите на влияние на всеки от авторите си в България. Защото става дума за книга за млади хора, каквато е „Писма от Дядо Коледа“ от Дж. Р. Р. Толкин, съвременен роман, при това с английска версия и международно присъствие – „Щъркелите и планината“ от Мирослав Пенков, и нещо средно между сборник с разкази и фолклорни притчи – „Бабо, разкажи ми спомен“ от Ивинела Самуилова.

Писма от Дядо Коледа“ на издателство „Колибри“ е едно естетско издание, с твърди корици, на лъскава хартия, което ползва рисунките, които придружават оригинала. То е прекрасно за подарък както на възрастни, така и на деца, които вече са се научили да четат и могат да преживеят удоволствието от красотата на книжката, която ще ги впечатли и като визия, и като текст. Замисълът е такъв, че съдържанието на писмата се онагледява в рисунки и разпалва повече сетива. Изобщо, получила се е една много красива книга, подходяща за младата публика. Тук говорим за книга, в която Толкин е опитал да влезе и в ролята на подрастващите, и на Дядо Коледа и обкръжението му, за да представи механизмите, по които действа вярата. Разбира се, почитателите му могат да открият някои от героите на фентъзи историите му, но като цяло кръгът от теми се свежда до пакости и малки приключения, до подтикване към споделяне и съпричастност, защото са намесени възрастта на Дядо Коледа, темите за старостта и бедността, както и култивирането на толерантност между младите хора по принцип. И ако приемем, че фентъзи привкусът примамва съвременната младежка аудитория, можем само да се радваме, че книга с много общочовешки и важни послания е толкова напред в класацията. Съмнението ми обаче е, че голямото общество на почитателите на Толкин е дало своя глас за нея, а не толкова младите хора, както би било по-добре.

Щъркелите и планината“ (изд. „Сиела“) е втората книга на български от Мирослав Пенков, с която се запознава родната публика. След доста големия успех на разказите му „На Изток от Запада“, които успяваха да съчетаят съвременна проблематика с хайтовски мотиви и предлагаха една амалгама между свое и чуждо, в която своето изглеждаше екзотично и може би привлекателно за чужди очи, тук се сблъскваме като че ли с продължението им, но вече в романова форма. За съжаление, Пенков не е надскочил разказите си. Тяхната сила идваше най-вече от историята, около която се структурираха и която тушираше навлизането в клишето тъмни, балкански субекти, със силни страсти, странно минало и пр. За човек, който познава първата книга на Мирослав Пенков, „Щъркелите“ ще изглеждат като бледо продължение. Темите са същите – миналото под робство, преплитането на съдби на Балканите, комунистическият период, преименуването на българските турци, любовта между хора с различна вяра, завръщането на емигранта, отношенията на внука с дядото и автобиографичното, привнесено от съдбата на самия Пенков. Само че всички те, събрани в роман, а не в отделни разкази, изглеждат малко скупчени и стъкмени за чужда публика, на която трябва да се разкаже българската съдба едва ли не като през историята за Кандид, на когото се случва възможно най-лошото. Затова и на романа не му достигат излизане от клишето, от плакатното, а в този смисъл и дълбочина, психологизъм. Архаизирането на езика, което Пенков е направил при самопревеждането си, също задълбочава това усещане за недостаналост. „Щъркелите“ изглеждат като писание от миналото, а не като роман от млад човек, създаващ го в първите десетилетия на XXI в. А линията с нестинарството, образът на Дионис и митологичните пластове, които Балканите носят, още по-директно вкарват романа в клишето и в умишлено търсената екзотика, през която българското трябва да плени чуждата публика. Вярно е, тази линия на екзотичното е много силна в съвременната литература, много автори така направиха своя бум – Джумпа Лахири, Халед Хосейни, но екзотиката в техните текстове идва не през митологии и вярвания, а през културния трансфер, който стои в основата на добрата преводимост.

Вглеждане в българското, но предназначено за българи, е това, което структурира пък сборника на Ивинела Самуилова „Бабо, разкажи ми спомен“ (изд. „Хермес“). С внушения от типа, че е привилегия да си българин и че миналото ни е повод само за гордост, той е на ръба на националистичния патос и това обяснява широката читателска аудитория, която има книгата. Разбира се, авторката на много места е туширала това и благодарение на източниците, които ползва, е успяла да предаде достоверни картини на селския живот, стъпващ на вярвания, уповаване в духовната същност на предметите, „сладостта на простите неща“, магическото значение на живота и бягството от профанизиране, но това целенасочено търсене само и единствено на корените, с идеята, че днешното е някаква глобалистка джунгла, прави текстовете старомодни и твърде наивистични. Да се пише за локалното, е кауза на много автори, но тя трябва да се изпълнява така, че написаното да не изглежда изкуствено и не особено адекватно.

Претенцията на „Бабо, разкажи ми спомен“ да бъде фикция, е силно надценена. Книгата не успява да излезе отвъд декларативността и повърхностните заимствания от документалното. С конструирания автобиографизъм и желанието да накара читателите да разпознаят „детството си на село“, тя е лишена дори от онова, което е силата на източниците, върху които стъпва – автентичността. Получил се е един вторичен продукт, чийто жанр не е нищо повече от четиво.
На този фон бих разбрала читателите, които ще предпочетат детска книжка, но с универсални послания, пред упоритото вглеждане в българското.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори