Книгата на Тони Джъд показва, че това хаотично столетие може и още да не е приключило

„Да мислиш двайсети век“ е колкото биография на англо-американския историк, толкова и история на идеите през не чак толкова отдавна свършилите сто години. Книгата има огромното достойнство да е писана в сътрудничество със самия Тимъти Снайдър – автора на „Пътят към несвободата“, „За тиранията“ и „Кървави поля“. Това е книга разговор, както пояснява Снайдър в предговора си, защото е създадена в поредица дълги срещи с Тони Джъд, когато той вече не е бил в състояние да пише сам, но е бил в състояние да диктува и да обсъжда идеите и спомените си. Самото съставяне на „Да мислиш двайсети век“ е нещо като одисея, може би донякъде мъчителна заради последното заболяване на автора, но и вдъхновяваща заради резултата, въплътен в честна интелектуална биография.

Книгата на Тони Джъд (и Снайдър) показва развитието на едно еврейско момче, едновременно британски гражданин, дори англичанин по самочувствие, но и потомък на семейство от континента. Забележителен е хуморът в семейния спомен на Джъд. Военновременната трагедия присъства в домашните разговори, но сякаш не е травма – или поне травмата не е опустошителна, не е отчайваща. По някакъв начин животът продължава. Детството преминава под спомените на родителите за току-що отминалата Втора световна война и щастливото им избавление на Острова. Холокостът е част от семейната история. По странен начин това ме подсеща за собствените ми родители, хора със съвсем различен произход и съдба, но също родени скоро след войната и преразказващи спомените на собствените си родители за нея. Има нещо много близко у хората от едно и също поколение дори когато са от различни страни и народности. Светът ги е разтърсил с едни и същи събития, та даже и с едни и същи домашни разкази.

Младостта и научните интереси постепенно преминават от лесните изкушения на марксизма към по-трезв социалдемократизъм и един много старомоден класически либерализъм, който прави чест на всеки интелектуалец. Това е либерализмът такъв, какъвто консерватизмът трябваше да бъде. Самоиронията на Джъд, запазена от Снайдър във финалната версия на книгата, е обезоръжаваща. Мнозина днес могат да се разпознаят в лутанията на младия интелектуалец и в по-късното присмехулно самонаблюдение на зрелия ум. Освен това слабостите на западния интелектуален живот, изложен през 60-те и 70-те години на пропагандата, но не и на жестокостта на комунистическия режим, са автентично разказани и представляват великолепно предупреждение, някак неволно препращащо към най-добрите страници от „Задочните репортажи“ на нашия Георги Марков. Темите и акцентите понякога са смущаващи, защото показват колко много от проблемите на отминалия век не са си отишли заедно с него. В известен смисъл двайсети век още е тук и ние не можем да спрем да мислим както за него, така и през него, през собствените му зададени рамки.

Разказът на Тони Джъд за собствените му идейни пътешествия и действително дълбокото му разбиране за това как източноевропейският произход влияе на оформянето на вътрешния свят, са вълнуващи и демонстрират как авторефлексията също може да се превърне в част от професионализма на историка. В разговорите с Джъд Снайдър става свидетел как авторът се проявява като антрополог, даже археолог на самия себе си. Наблюдаващият, разказващият, спомнящият си се превръща в обект на собственото си изследване. Това само на пръв поглед може да мине за ненаучно, за ненужно излишество на хуманитарна приумица, защото Джъд в книгата си всъщност действа като лекар, погълнал отровата (и противоотровата) на ХХ в., за да опише детайлите на нейното въздействие от първа ръка.