Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

удоволствени четения

Моите удоволствени четения през 2017-а



mk2017-а бе добра година за българската литература, дори бих казал много добра. Само излизането на Чамкория на Милен Русков („Жанет 45“) да се спомене, изпълнението ѝ е стилно и изящно. Но не беше само Чамкория. Море на живите на Александър Секулов („Изток-Запад“) е такъв поетически връх, че няма начин – скоро ще видим и други да го катерят. А какво да речем за Алек Попов и неговите Сестри Палавееви по пътя към новия свят („Сиела“) – една книга, която показва, че за историята може да се пише и с неподправен хумор, с искрено заразяващ смях и в същото време с дълбочина и разбиране. Само за напушени на Радослав Парушев („Гигамоно“) демонстрира същото: свобода на писмото, свободно играещо и с времена, и с пространства. Юлски разкази пък на Здравка Евтимова („Жанет 45“) така покъртват и с майсторство, и със сюжет, че можем да се гордеем – писането на български до/по-стига световни измерения. Още постижения, които дори и да не отчетем като несравнима кóта, все пак оформят един фундамент, върху който съвременната българска литература стъпва здраво и стабилно: Хавра на Захари Карабашлиев („Сиела“), Другият сън на Владимир Полеганов („Колибри“), Фини прахови частици на Ангел Игов („Жанет 45“), Роман за името на Людмила Миндова („Изток-Запад“), Дневникът на Майя Динева („Лексикон“)… Изреждам всички тези книги, за да се обоснова (или по-скоро оправдая) защо в моите четения през 2017 г. няма да се спирам единствено на български произведения: това ще е повече описание на моите чисто любителски избори, а не четенето ми като професионално задължение. Макар че – важно е да подчертая, професионалното четене не изключва удоволствието и наслаждението, напротив – понякога тия двете с неизтощимост му помагат.

Ще започна с История на англоезичните народи. Епоха на революции – том 3 от епохалния труд на Уинстън Чърчил, за който той получава Нобелова награда („Пергамент прес“). Преводът на Велислава Михайлова открива пред нас автор, който задълбочено и в същото време аналитично разказва за своята собствена нация, която обича и от която се възхищава. От цялото писание лъха убеждението на друг прочут англичанин, члена на Кралския съвет Сесил Джон Роудс, че още с раждането си на Острова човек вече е „спечелил шестица от житейската лотария“. Което не пречи на Чърчил да показва и изказва всичките глупости и жестокости, извършвани от англичаните, всичките им мании и грешки, абсурди, но и възвишености. Пряма и увличаща книга, която, разбира се, няма силата на „Залез и упадък на Римската империя“ – великата книга на Едуард Гибън, но пък има предимството да разказва истории, доста по-близки до нас и поради това може би по-засягащи ни, включително с революциите.

При хиперборейците от Милош Църнянски („Унискорп“), блестящо преведена от Ася Тихинова-Йованович, е друга книга, която четох с безмерен интерес. Църнянски разказва за своите дни като дипломат в Италия в навечерието на Втората световна война. Срещаме в нея и българска героиня, родолюбива госпожа, описана от автора с неприкрит насмешливо-ироничен тон (движела се нашата дама „с крачка на български гвардеец“, казва той), но общото настроение в книгата е по-скоро печално, отколкото ведро. То няма и как да е иначе – войната хлопа на портите. Затова Църнянски мечтае за страната на хиперборейците, северните обитатели, където царяло вечно щастие и където Аполон отивал да си почива от божествените си дела – тихо, уединено място, без отношение към побуялия и полудял свят. Разбира се, не му се получава уютното прибежище, но пък книгата е толкова проникновена, с така увлекателно предадени случки, че просто се поглъща за миг. Прочее, с нетърпение чакаме втория том.

С митологичен привкус е и друга книга – Сватбата на Кадъм и Хармония от Роберто Каласо („Панорама“). Преводът е на Толя Радева и отново е труд, който трябва да бъде почетен. Още повече, че книгата е извънредно трудна за превод: изобилства с митични имена, ритъмът е сложен, неравноделен, а стилът – изпъстрен с есеистични отклонения. Изобщо Каласо не е леснодостъпен автор, четенето му изисква усилия: да не забравяме, че в Италия той е известен с великолепните си анотации за книги – с езиковите игри, с влизане в дълбочина; същото, умножено с по няколкостотин страници, намираме и в Сватбата. Всъщност това е огромно есе, което зад митическите сюжети мисли днешна Европа във всичките ѝ сложности, противоречивости, колебливости. Една изключително умна книга, която грабва всекиго, вярващ, че четенето не е единствено забавление, но е и възпитание. Възпитание в това да разбираш и приемаш света такъв, какъвто е, без да забравяш обаче недостатъците му.

Няма да пропусна още една книга на „Панорама“ – Европа в сепия на Дубравка Угрешич. На пръв поглед темите на хърватката с българска жилка са си старите, още от „Култура на лъжата“ – национализма, политическата негодност и негодничество, Европа и светът в тяхната все по-поклащаща се към хаоса и насилието битийност. Друго е обаче възхитително: Дубравка Угрешич толкова отлично е усвоила жанра на есето, че е способно от нищо, от най-незначителен никакъв факт да спретне текст, който хваща за гърлото и ни вкарва в извънземни простори. На летището в Лондон например я посреща таксиджията Карлос, който е румънецът Октавиус, и оттук текстът се разгръща в такива вихрени вселени, че се изпълваме със страх за бъдещето на този наш континент, превърнал се в център на „епохата на празните ангели“. Висше майсторство, висш пилотаж, поискал от преводачката Жела Георгиева изключителни талант и способности, проявени от нея изобщо не с по-малък интензитет. Вдъхновяваща книга.

Вдъхновяващи са и книгите на един направо оставящ те без дъх писател с трагична съдба – Бруно Шулц. Канелените магазини и Санаториум „Клепсидра“ („Аквариус“) са произведения просто зашеметяващи с необичайния си език, със странните си метафори, със сублимните си описания. Съзнавам колко е било трудно на преводачката Магдалена Атанасова да предаде на български този толкова неистов, кондензиран, бих го нарекъл, език, но тя се е справила великолепно. Да преминаваш през него е като да преминаваш през джунгла, оплетена с лиани, папрати, всякакви още препятствия… Но пътешествието си струва: Бруно Шулц възнаграждава осмелилите се да вървят през неговата гъста проза с невероятни усещания, с възхитителни впечатления, с върховни емоции. Страхотен автор и появата на почти всичко от неговото прозаично творчество на български е културно събитие от най-висок ранг.  

Без дъх, но поради съвсем различни причини те оставя и романът на Томас Пинчън На ръба на света („Колибри“). Не зная дали е така, не съм бил в Съединените щати, но ако страната, която Пинчън ни предава в книгата си е наистина тази – не, благодаря, спокойно мога да мина и без нея! Един пластмасов изкуствен свят, живеещ между реалното и фикционалното, между измислени телевизионни, анимационни и геймърски герои и обикновени мошеници и алчници. Това, което потриса, е не толкова историята (Пинчън оформя алтернативен разказ за атентата срещу кулите-близнаци на 11.09.2001 г.), колкото езика – отчужден, откъснат от действителността, нарочно кух, празен и фалшив. Владимир Полеганов се е вдал изцяло в предаването му на български и безспорно е успял: „страната на табелките“ (както нарича САЩ една – убеден съм – силна млада смяна в българската съвременна литература, Десислава Николова, в романа си „Алиса и петък вечер“) изниква пред нас с всичката си измамлива несъстоятелност, която накрая – няма как, защото това е истинското, това е вълшебното – намира смисъл в най-вярното нещо – семейството. Потрисащ роман, тръпки те побиват от него.

Накрая не мога да не отделя една поетична книга – „Резервни части (за нобелова поема)“  на Росен Друмев. Поетът живее в Бургас и може би това е причината името му да не е толкова известно и да не се прехвърля из пледоариите на литературния истаблишмънт, мнозина обаче от този истаблишмънт биха могли да се поучат от него на истинска поезия, на истински стихове. Друга вероятна причина за неговата сравнителна неизвестност е немарата на издателите му от бургаското издателство „Божич“ – вместо да си дадат сметка, че имат привилегията да се докоснат до едно много силно и много високо поетично майсторство, поради което да хвърлят енергия и мерак да го популяризират и прогласят, те са се задоволили с издаването на един незначителен тираж (100 бройки), който дори и не разпространяват из страната. Разбира се, рано или късно талантът пробива през мълчанието (поне се надяваме да е така), но си мисля, че все по-добре е този пробив да дойде навреме, докато поетът е жив, а не когато си отиде от този свят. Затова си позволявам да предам тук едно стихотворение на Росен Друмев, дано се намери отговорен издател, който да разгърне широко „Резервни части (за нобелова поема)“ :

понякога си мисля със
главата на Луи XVI и не разбирам
за какво е нужно цялото страдание
жестокостите историческата достоверност
паузите аурите на светците косвените
доказателства за лудостта Моят път
към истината е посипан с рози с капки
кръв със сок от боровинки с нейното
жестоко Не което ме прободе някога в
сърцето на Испания –

далечна нощ с пороен дъжд
и вятър Животът е това което причинява
болка – жена с високо напрежение хиляда
волта и аз съм мъртъв мъртъв мъртъв
„по-мъртъв и от най-мъртвия мъртвец“(Фотев)
Понякога се чувствам в тялото на еретик
от мрачното средновековие тяло на из-
мъчван от светата инквизиция и изгорен
на клада понякога предавам вярата си

и земята става плоска –
по-плоска от главата на олигофрен
Най-сигурно е да живееш по библейски и
да не ровиш в пепелта си да не лъжеш и
да не крадеш да пазиш съботния ден и
да почиваш в мир защото днес е събота
и утре пак е събота
Определено – животът причинява болка
и радост в болката и болка в радостта

Понякога си мисля…
(ЛФ, 39/2001)     

Ами това е, намерете горните книги (може и други, не е казано точно тези), прочетете ги!…



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори