Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“

Невероятните и прозаични приключения на Кавалиър и Клей



mk
Появата на „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ на български е и закъсняла, и съвсем навременна. Тази първа среща на нашия читател с Майкъл Шейбон, един от по-интересните съвременни американски писатели, се случва близо осемнайсет години след излизането на романа в САЩ (и след награждаването му с „Пулицър“), но и във време, в което комиксът – една от двете популярни форми на изкуство, които оформят сюжетно и тематично произведението – преживява нещо като втори ренесанс. И то не само заради изтощителните и като количество, и често като качество мащабни холивудски филми за герои от комиксовите вселени на „Marvel“ и „DC“, но и заради все по-споделеното пространство, което жанровата и „сериозната“ литература обитават в последно време. Само миналата седмица се появиха две новини – едната, че Танахаси Коутс ще пише нова история за „Капитан Америка“, а другата, че Славой Жижек анализира „Черната пантера“,  които доказват, че пълп-списанията (преведени навсякъде в българското издание на романа на Шейбон доста грубото и не съвсем адекватно за точно тази книга като „булевардна литература”) са произвели значими не само за американската, но и за световната модерна култура смислови матрици.

И всъщност в това е голямото постижение на „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ – да покаже как тези матрици работят и как успяват да понесат на уж измислени си криле, плащове и летящи чинии важните теми за измеренията на свободата и отговорността, на любовта и смъртта. Шейбон свързва две форми на леко забавление – измислянето и писането на комикси, от една страна, и измислянето и изпълнението на илюзионистки трикове, от друга – и изгражда роман, който точно като тези изкуства е уж за Втората световна война, гоненията на евреите и отраженията на въпросните събития в американското общество, но в действителност – за нещо съвсем друго.

Двамата главни герои Сам Клейман и Йозеф (Джо) Кавалиър са братовчеди. Първият е от Ню Йорк, вторият – от Прага. След драматично и почти фантастично (защото включва реалното тяло на Голема от Прага) бягство от предвоенна Европа Йозеф се озовава в Бруклин и не след дълго двамата със Сам откриват, че ги свързва не само кръвта, а и любовта към рисуването и разказването на истории. С този първи момент на осъзнаване започва хрониката на Шейбон, маскирана с помощта на авторови бележки под линия и коментари като едновременна биография на един творчески тандем и на едно изкуство, която в последствие (края на 30-те години на 20. век) се превръща от дребна особеност в невъзможно за пренебрегване присъствие на сцената на американската популярна култура. Всички важни стъпки и препятствия, всички съпътстващи ги въжделения и опасения са описани с елегантен език и разказани от увлекателен глас. Смесването на изкуството с бизнеса, употребата на изкуството от политиката, жертването на изкуството в името на обществото – Шейбон не е изпуснал нито една страна от сложната конструкция, каквато реално е всеки един голям продукт на популярната култура. А в центъра на всичко, защото това е нещото, което литературата прави най-добре, стои личното.

Като всеки голям роман, заел се със задачата да улови духа на времето, което описва, и този прекосява години и континенти. Близо 700-те страници са разделени неравно между края на 30-те и началото на 40-те години и средата на 50-те. Приключенията от заглавието са и реални, и измислени. Измислените представляват няколко преразказани броя от комикса, който Сам и Джо пишат – „Ескаписта”. Реалните… що се отнася до тях, те могат да бъдат разделени на „невероятни“и „прозаични”. Читателите бързо ще се ориентират на кого се случват едните и на кого – другите. Само ще издам, че тези от първата категория стигат в един момент до Антарктика в частта от романа, която за мен е и неговият връх – това са едни достатъчно силни, че да работят и като самостоятелна повест, петдесетина страници, написани с еднакво добре овладените от Шейбон инструменти на психологическия реализъм и на жанровия разказ (тази част, наречена „Радистът”, почти отдава почит на „Who Goes There?“ на Джон Кембъл от 1938 г.)

Споменатият по-горе комикс „Ескаписта“ е ключът към това за какво всъщност е романът на Шейбон. Войните, приключенията, комиксите, както споменах, са по-скоро маска или по-точно – манифестация, точно като при сънищата, на скрито съдържание.

Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ е повече от всичко роман за невъзможността да избягаш и това е разгърнато на редица нива: илюзорното бягство, което предлагат комиксите, неслучилото се бягство от смъртта (както ще види читателят, когато чете „приключенията“ от страна на Джо), а също така и невъзможното бягство от най-непосредствената ни и може би единствена истинска реалност – тази на телата ни (както пък показва историята на Сам).

Темата за бягството е навсякъде в романа, във всяко сюжетно кривване, но винаги води обратно към едно място – тялото с неговите възможности и желания, с неговите минало, настояще и бъдеще. Вероятно затова и последната част се върти около едно дете – еднакво реален и символен образ, разкриващ и успешните, и неуспешните бягства на героите в книгата: на Сам от себе си, на Джо от себе си, на Роза – жената, която ги свързва, също от себе си. Детето, и то съвсем конкретно момчето на 11-12 г., е образът и героят, без който този или всеки друг роман, свързан с комиксите, не би функционирал успешно, не би бил убедителен. „The Golden Age of SF is twelve“[1], каквато е известната епиграма на фена на фантастиката Питър Греъм, спокойно може да бъде рефрен в романа на Шейбон.

И като споменах Златния век – загубата и провалът на всеки опит изгубеното да бъде възстановено оформят другата важна тема в книгата.

Компенсацията, независимо дали я разглеждаме от психоаналитична или друга гледна точка, никога не успява да бъде пълна. Колкото и голям да е успехът в съседната област, той е винаги недостатъчен. Призраците не са заместител на изчезналите любими хора. Рисуваните герои имат само ограничено влияние във физическия свят.

В желанието на романа да постигне някаква цялост, завършеност, ми се струва, че лежи и най-големият му проблем: колкото интересно и красиво да е написана, тази книга е прекалено подредена, прекалено пълна с обяснения, за да е убедителна докрай. Писането на Шейбон е великолепен пример за опитомения от пазара съвременен постмодерен роман (друг такъв е, според мен, много по-силният и също познат на българския читател „Краткият чуден живот на Оскар Уао“ на Джуно Диас). Има ги техниките и стратегиите на предишните поколения американски постмодернисти, но никъде не са развити по онзи – със или без основание – плашещ и объркващ читателя начин, създал име на този подход към писането на литература. Напротив, всичко е премерено и обяснено, всичко е изказано, почти нищо намекнато. Няма опасност читателят да изпусне нишката – тя е винаги пред очите му, но, за съжаление, усещането е, че това е направено не толкова от желание да бъдат иронизирани илюзиите ни, че можем да подредим и разкажем света, а защото пазарът на бестселъри си има определени степени на търпимост към творческата свобода. Степени, с които издателите и редакторът на Шейбон със сигурност са добре запознати. Някои може би ще видят плюс в майсторската „окръгленост“ на малко или много измисления свят на романа, за мен обаче тя бе по-скоро ограниченост на този свят – един вид неспособност (или по-скоро нежелание) да отвори пространства за размисъл, благодарение на които книгата да остане с читателя като нещо по-значимо от просто приятно четиво.

Още един тъжен пример за невъзможно бягство. Което обаче не значи, че „провалът“ е наистина такъв. Напротив, такива книги най-добре осветяват изгубеното от Златния век. В случая не на комиксите, а на американския постмодернизъм.

 

[1] „Златната възраст на фантастиката е 12 години“, но също и „Златният век на фантастиката е 12 години“ – игра на думи, която се възползва от значението на думата „age“ като „възраст“ и „ера“, „век“ и която отразява (в случая самоиронично) дискусиите за значимостта и сериозността на фантастичния жанр по време на неговия първи бум на американския пазар (1938-1946), съвпадащ и с първия бум на комиксите.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори