Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Написано в сянка

Невидимият писател на Дейвид Мичъл



mk
Българският читател е добре запознат с творчеството на британския писател Дейвид Мичъл. Досега у нас бяха издадени три от общо седемте му книги, сред които най-известната му („Облакът атлас“), може би най-добрата му („Хилядите есени на Якоб де Зут“) и вероятно най-особената („Слейд Хаус“, книгата компаньон на прекрасния The Bone Clocks). „Написано в сянка“ – най-прясно преведената, пък е дебютната му книга. Въвеждането на всеки писател на нова читателска територия е отговорно и, предполагам, нелеко начинание. При писател като Мичъл задачата се усложнява донякъде и от това, че той е от онзи тип автори, които с всяко следващо произведение освен че разказват отделна история, доизграждат и общ свят. Епизодични герои в един сюжет са централни в друг, периферни в една книга битки са централни в следващата или обратното (както е случаят с The Bone Clocks и „Слейд Хаус“). Тази карта от разкази и гласове още не е завършена, но основните й координати са ясни: добро и зло; смърт и безсмъртие; тяло и душа; наука и изкуство. Все очаквани, някои биха казали изтъркани, крайни точки, към които да се впусне писателското въображение. И това щеше да важи и за светостроенето на Мичъл, ако той подхождаше към него по очаквания и изтъркан начин, който сме виждали приложен хиляди пъти и отпечатан в хиляди книги досега.

Характерен за Мичъл е полифоничният разказ, влизането в множество стилистики, впрягането на различни гласове, асимилирането на модели от „високата“ и  от „жанровата“ литература (най-често, за да покаже, че кавичките са основателни, а разделението – все по-неубедително). Резултатът е разклатени субективност и обективност на разказваното, но и някак по-устойчив условен свят. Освен това всичко в този свят се пресича в един или друг момент и си взаимодейства, взаимоотразява се, взаимовзривява се. Така странното устройство, което представлява всеки роман на Мичъл (може би с изключение на Black Swan Green), работи благодарение на своята жива като природата интертекстуалност и себерефлективност, и въпреки описаните по-горе клиширани параметри, в които се случва.

Написано в сянка” е мястото, откъдето всичко това започва. Понеже романът е дебютен и му личи, че е такъв, той не стъпва така здраво, както останалите, върху основните за Мичъл идеи – за различните тела, обитавани от една и съща душа, за преноса през вековете на спомени, усещания, съзнателни и несъзнателни философии. Всичко това присъства и тук, но само ако решим да четем през изцяло алегорична призма научно-фантастичното ядро на романа. Няма как да говоря за него обаче, защото така текстът ми би развалил читателското удоволствие от романа, но хубавото е, че случващото се около това ядро е достатъчно интересно.

Както е ясно още от подзаглавието му, „Написано в сянка“ е „роман в девет части“. Всяка е разказана от гледната точка на различен човек, всички общо обхващат период от време, започващ от Културната революция в Китай и приключващ някъде в близкото бъдеще в Ню Йорк. Може да се каже, че движението на историята следва това на слънчевата светлина по земята – тръгва от Япония (Окинава, Токио), след това Южна Азия (Южен Китай, Хонконг), после Централна Азия (Монголия), Европа (Русия, Лондон, Ирландия) и САЩ. Историите са съвсем различни една от друга или свързани по най-общочовешки признаци, доколкото историите на луд терорист, млад любител на джаза, корумпиран адвокат, галеристка, собственичка на планинска чайна, безтелесно съзнание, писател в сянка, квантова физичка и радиоводещ могат да са свързани.

(Тук ми се струва най-уместно да направя кратко отклонение и под формата на въпрос да отправя една критика към българското издание: Защо книгата няма съдържание и отделните части почти не са отделени една от друга?)

Обратно към историите – всяка е с обема на новела и започва бавно и в последните си десетина страници се превръща в трескаво бягство или преследване. Ако на читателя му се стори, че връзките между тях са някак случайни (или както би се изразил Юнг –  синхронични) или пък видими само за авторовото око, няма да е далече от истината. Така работи светът, така работят и романите на Мичъл. Все пак последните страници обясняват калейдоскопичната природа на написаното. До идването им за читателя остава удоволствието да следи как историите за кратки моменти говорят в един глас, как фрази се появяват в описанията тук и в диалозите там, как една комета – като небесно тяло, като картина, като татуировка – преминава през цялата книга. Две са големите теми, силно обвързани с годината, в която е писан романът (1999), но актуални и днес: краят на света и настъпването на новите технологии. И двете са подтекстът – сянката, или, както е в оригиналното заглавие (Ghostwritten), духът на книгата. Важно е и движението – пътуването, преминаването, а чрез тях и промяната са в сърцето на отделните лични истории и на голямата централна.

При „Написано в сянка“ (малко по-успешно на английски, отколкото в българския превод на заглавието), също както в „Облакът атлас“ (пак отвеждащ в друга посока превод) и в The Bone Clocks заглавието е хубава метафора, която обаче след поредица трансформации на текста и разкрития от страна на читателя става буквален образ. Да, тук има призрак, дух, сянка, която пише, и да, писането в сянка, където пишещият е съдбата или Бог, или нещо друго, е тема. Тема –  макар и в много по-ограничени измерения в сравнение с „Облакът атлас“ и The Bone Clocks – е и писането като цяло и ролята на писателя и твореца изобщо.

Макар че е написана преди две десетилетия и си задава много специфично свързани с настроенията на 90-те години въпроси (особено по отношение на мястото и ролята на новите технологии), „Написано в сянка“ говори с тревожния тон на днешния ден – и ние, както героите на Мичъл, четем новини за световни сили на ръба на ядрена война, за машини, които преминават успешно теста на Тюринг, за терористи и тяхната представа за промяна на света. А и един коментар, направен между другото в романа, за нас днес се е превърнал в огромен проблем: „информацията не е мисъл“.

Иска ми се да добавя и още щрихи – например какъв точно е проектът, по който работи квантовата физичка от предпоследната част, тази в Ирландия; какъв е разговорът между радиоводещия от последната глава и един от събеседниците му (не появяващата се и в „Облакът атлас“ Луиза Рей, която също се обажда в един момент, а друг събеседник); кой писател фантаст осигурява подплатата за моралните дилеми в края; кое е олицетворението на новите технологии в романа – но това няма как да стане, без да издам какво точно се случва, така че мога само да подканя читателите да влязат по-смело в световете на Мичъл. Въпреки че у нас минава някак незабелязано в сянката на други негови британски и американски връстници, той е най-интересният и свободно играещ си на пясъчника на литературата сред тях.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори