Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Чудовището

Неизбежността на чудовищата в „ Чудовището “ на Владимир Зарев



„Чудовището“ на Владимир Зарев е специална книга. Очевидно е – писана е като финален акорд на един дълъг и цялостен опус. Толкова е силно усещането за обобщение и връзка с всички останали творби на писателя.

Често авторите влизат в литературата с авторефлективни романи, а после се откъсват от тази нишка и поемат в търсене на света извън тях. При Владимир Зарев посоката е обратна.

Авторефлексията на „ Чудовището “ е завладяваща, това е разговор с читателя в интимна изповед, равносметка и опит за опрощение.

Според Зарев, това е роман за остаряването. Но старостта е различима единствено в сравнение с младостта, няма друг начин да бъде разпозната. Затова и книгата започва и завършва с контраста между младостта и старостта, със сцени на дядо и внук – възелът, гарантиращ непрекъснатата нишка на времето.

Много чудовища има в този роман. И всички са едновременно страшни и жизнени.

Владимир Зарев всъщност е разработил дълбоко един познат на всички ни архетип – красавицата и звярът. Погледнал е към този извечен антагонистичен дует от позицията на чудовището. И е толкова искрен, че неизбежно въздейства върху атавистичното несъзнавано на читателя. Затова реакциите са противоречиви. Не защото романът не е талантливо написан, а защото е твърде талантливо написан. Образите са толкова плътни и цялостни, че събуждат не литературна, а човешка реакция. Читателят им издава спонтанна присъда, сякаш общува с тях в реалността. Реакциите след прочитане са дълбоко идентификационни – преминава се на ниво отвъд литературната реалност, което винаги е белег за добра литература.

Впечатляващ е начинът, по който писателят сменя гледните точки, излиза от себе си, влиза в себе си, вездесъщ е разказвачът-демиург. Разказва за човек, който разказва – като двойно отдалечаване от смъртта.

Лекотата, с която тече наративът, е същата, с която големите оперни певци постигат високите тонове – привидно небрежно, без усилия. В диалозите тази лекота е удвоена – изкушението в книгите да се усложнява диалога до пълна неестественост е силно, но Владимир Зарев е избегнал капана. Речта е жива и смислена, реална и това засилва убедеността на читателя, че присъства, а не чете.

Симеон, главният герой на този скептично-тъжен роман, е еманация на всеки мъж, преминал прага на старостта. Той е Чудовището. И е обграден от чудовища, които сам проектира в света, създава ги, обича ги. Спонтанният му нарцисизъм, съпроводен с неизличимо чувство за вина, сътворява плетеница от връзки, в които като мухи се оплитат хора, подобни на самия него. Дори внукът му – малкото дете – е негово копие. Не клишираната невинност на младенеца е извел на преден план Владимир Зарев, а събуждащите се още с раждането демони, които съпровождат остаряването на всеки човек от първия му миг.

В известен смисъл Симеон – дори сюжетно – е свързан с Крал Лир, баща на дъщери, лишен от утехата на разбирането. Парадоксално, но и житейски логично, светът му е оформян от жени – съпруги, дъщери, последна любов. Мъжете са сенки, бродещи като него в един несъвършен свят, в който единственият изход е не смъртта, а вечната, неизбродимата старост. В нея се съдържат яснотата и прошката, вината и осъзнаването.

Това е роман, който събужда емоция – не задължително удоволствена, но задължително силна. Това е може би най-личният роман на Владимир Зарев, най-естественият. Най-неизбежният.

Владимир Зарев, „Чудовището“, изд. Хермес, 2019 г.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори