Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

45494982_280459916146955_7336269793332297728_n

Не просто една от многото книги за книжарници



spk

Вълната от книги за книжарници продължава. Оказа се неустоима за читателите, които се наслаждават на ролята си и поддържат активно модата да се чете. Това е обяснимо – част от задължителната самоидентификация е, а мизансценът в този тип книги улеснява.

„Творческо писане за мечтатели“ обаче, въпреки леко претенциозното си заглавие, в детайлите си е в лека дисхармония от общия тон на книжарските книги. Причината е по-скоро в същината, отколкото във формата. В случая книжарницата е само фон, място на действие, хранилище на символите, изпъстрили повествованието. В нея се случват неща, които само привидно са обичайни.

Свят, пълен с пъстри корици, събира малка група хора, които се опитват да намерят себе си. Странни птици всички до един, те се държат и странно, и рутинно – не клишета, а съвременни типажи. Има 90-годишен лекар, който чак в залеза си си позволява открито да изяви втората си, по-скоро женска идентичност, танцувайки с червени обувки и черна перука. Има художничка, която боядисва стени и говори с тях. Има знойна зряла красавица, която шие – сякаш ражда – кукли от парцали. Има любов, има смърт, има предразсъдъци и освобождаване от тях. Има добри хора, неразбрани хора, объркани хора. Всъщност има от всичко, което познаваме – жена, която пише приказки и изработва кукли (имаме такива примери и в нашия литературен живот), има включени готварски рецепти, отражение на общата тенденция в последно време четенето подсъзнателно да се свързва с кулинарията – може би защото и двете са проява на любов към себе си и към света.

Но не това е фокусът на този роман. В него всъщност има достатъчно много нива, за да стигне до всеки според вътрешните му нужди. Разположени на няколко нива, смислите се разкриват като пластове на луковица. Започва се от семантичната, лексикална и дори морфологична структура на езика. Игрите на думи, сътворяването на думи и значения, са основната тъкан на този над-езиков роман. Това е в италианската традиция, позната ни от Джани Родари (спомнете си за неговата „Граматика на фантазията“). Тази трудна материя – езикът – ограничава разбирането на този роман, той става изцяло зависим от преводача. Това е и причината „Творческо писане за мечтатели“ да бъде превеждана малко по света – преводачите трудно се осмеляват да я подхванат, въпреки привидната ѝ лекота. Затова и българската преводачка Велимира Костова-Върлакова заслужава искрени аплодисменти – предизвикателството е голямо, а тя се е справила до степен, в която се усеща безспорно насладата от заиграването с думите. Личи дълбокият ѝ усет и за двата езика, улесняващ елегантното преминаване от единия в другия. Личи внимателното отношение към текста, което ѝ е позволило да запази оригинала там, където е непреводим, но и да открие достатъчно добри аналози на български, където е възможно. Успяла е да запази усещането за игра.

Езиковите единици – морфеми, думи, изречения – са освободени от оковите на обичайните си значения. Присъстват само отраженията им в индивидуалните плоскости на възприятие. И това идва естествено в сюжет, в който книгите не се четат, а се слушат. Този парадокс, залегнал в основата на целия роман, е интересно отражение на съвременната култура на индивидуално възприятие, която отрича общите значения и дава превес на личното усещане. Книгите са само символ, книжарницата също – отражение на света, в който общуването между хората е опосредствано от материални неща, но е извън тях. Затова не е нужно да се използва словото като преносител на общи смисли, те се раждат извън него и се споделят според нагласите и убежденията. Докато се оформи цялост.

Росела Калабро успява да забърка интересна смес в романа си. Тя говори за големите неща като любов, смърт, майчинство, без да им придава грандиозно значение, напълно изравнявайки ги с дребните детайли от живота – шиене, готвене, градинарство или дори пиене на коктейл. Емоционалната смесица от голямо и малко, от величаво и дребно завихря читателя в собствения му живот, помага му да го осъзнае по друг начин, по-свободен и по-лек. Лекотата има собствена метафора в романа – цялата група в ключова, почти финална сцена, е в антигравитационна среда в НАСА. Самата книга, случките в нея, образите – те някак съществуват извън гравитацията на обичайното и земното.

Калабро успява някак небрежно да изведе и идеята си за новата функция на книгите. Те вече не са носители на информация, не са бягство от живота, а самия живот. Те съдържат човека-читател, но практически той ги пълни със съдържание, а не писателят. Това е финалният акорд към тезата на Ролан Барт за смъртта на автора, но вече не философски-абстрактна, а преведена на езика на обикновения човек, който инстинктивно усеща този процес. Затова и сюжетът е оформен около курс за писане, в който никой не пише, но все пак всички са писатели.

Парадоксално е колко небрежно закачлива изглежда тази книга на пръв поглед, като пачуърк – парченца хора, парченца книги, парченца случки, но същевременно е надзъртане в дълбокото, без плашещо потъване в него.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори