Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

всичките наши тела

Образи и лапидарност



mk
Страстта на Георги Господинов по фрагмента, по естествената история, която в духа на постмодернизма заличава границите между високото и ниското, между ученото и популярното, наблюдавана и в двата му романа, дава заряда и на новата му книга „Всичките наши тела“. Това не са разкази, както може би очакват любителите на „И други истории“ и „И всичко стана луна“, а са фрагменти, миниатюри, есеистични наброски, както и малки истории, които в целостта си повтарят много от ключовите теми в писането на Господинов – паметта – лична, културна, на тялото; размишленията за смъртта в различните фази от човешкия живот; странното обрастване на автобиографичното с множественост; промените в живота, които образно могат да се представят чрез идеята за пътуването, което е било приключение, роман, а сега е няколкочасово безинтересно придвижване по въздуха; нелечимите носталгии, пребиваването в светове, към които не принадлежиш, въобразяването на неслучилото се…

Неопределеността на жанра на текстовете във „Всичките наши тела“ позволява сливане на различните амплоа, в които се изявява Георги Господинов – поет, писател, есеист, литературен критик. Защото подобна книга заимства наблюдението, „прозрачното око“ (по Старобински), метафоричността и азовостта от поезията; вкуса към сюжета, към детайла, към биографията от писателя и най-сетне – от есеиста и критика възприема умението за дистанция, за смесване на културните пластове, за цитиране и разпознаване на алюзии и архетипи. Интересно е, че Георги Господинов неведнъж е пледирал за бавно живеене с книгите, за бавно четене, но в случая той ни предлага една бърза книга, която залага на мига.  Защото той добре знае, че съвремието е епохата на нова скорост, разчитаща на динамика, краткост, фрагментарност. Тази негова книга е пример за чудесно улавяне на жанра на днешния ден – бързата история, хайкуто в прозата, калейдоскопичната цялост. Започнах с това, че този жанр е естествен за Господинов, защото следите от него са откриваеми в романовото му писане, но той – както е видно – е и жанр на времето, който напоследък си пробива път и в българската литература. Макар и по-разнородни, но и историите на Иван Димитров („Силата на думите“) са близки до това разбиране, че на съвремието отговаря прозаичен жанр, който има своя генезис в поезията и се доверява на силна метафоричност, на недоизказаности и мълчания.

Самият Господинов дава и друго обяснение за произхода на книгата си. Според него живеем във време, в което заради социалните мрежи се говори изключително много, и тази книга всъщност е опит за дисциплиниране, обръщане към мярата на думите, към лапидарността, зад която да се крие истински смисъл и истинска мотивировка на изреченото. И това безспорно е така, защото в подобни кратки истории тежестта на излишното веднага би отекнала, а тук поетът у Господинов майсторски е дозирал. Но въпреки това продължавам да настоявам, че жанрът на книгата е по-скоро плод на бързото ни живеене, което изисква нови жанрове и в което читателите разпознават общуването през интернет, казано максимално широко. Без с това да отричам цялата епическа вълна, която поне в България набира огромна сила и сякаш оспорва това, че читателите търсят кратките жанрове, за да пестят време.

Достойнство на писането на Господинов, което и във „Всичките наши тела“ много ясно си проличава, е и умението да се смесват емоции, светове, състояния, битности. Тъга, смях, ирония, абсурд се редуват както в отделно взетата история, така и в целостта им. Между човешкото и животинското съществуване също като че ли няма разлика и само в ущърб на човека е, че не съумява да проследи тъгата на коня или да надникне в „библиотеката на мухите“, за да надмогне антропоцентричността. В този смисъл в света на „Всичките наши тела“ всичко е питащо, усещащо своята крайност и затова трагично, обречено. А утехата, доколкото я има, е в паметта, и даже може би не толкова в тази на телата, колкото на ума, който може да реди посоките, да наслагва минало и бъдеще, да удължава сегашното, за да вярва както в континуума, така и в небесното повтаряне на живота.

Краткостта на историите на Георги Господинов позволява и истинска картинност на словото, кинематографичност, а това е още нещо, което съвремието предпочита – образността, визуалността. А когато те са внушени през думите, тогава успехът е не просто гарантиран, но и заслужен.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори