Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

mid-Palmi-Ranchev-coverweb

Палми Ранчев – пътуване към дълбокото



spk
Палми Ранчев, “Тази вечер нищо не е случайно”, 2018, Жанет 45

Разказът, както върви слухът, пуснат вероятно от някой автор на разкази, е най-трудният жанр, в него се изявяват само майстори, той не е форма за всеки белетрист. Напълно или частично вярно, това твърдение е станало неизменен елемент от “апарата“, с който читателят подхожда към разказа. Когато обаче държи в ръцете си сборник или антология, читателят би трябвало – или поне на мен така ми се струва – да търси майсторството не само в успешното изпълване на малкото пространство на формата на всеки отделен разказ, ами и в синергията на темите и образите на общото тяло на книгата. Това добавя още едно ниво, на което работи разказът и което често се губи, ако го разглеждаме в изолация.

В “Тази вечер нищо не е случайно”, последната засега книга на Палми Ранчев, са събрани трийсет и пет разказа. Внушително количество истории за том, който никъде не заявява себе си като ретроспективен или събиращ най-доброто. Но прочитането й не оставя впечатление за механично или случайно озовали се в един сборник произведения. Напротив, разказ след разказ усещането за общ свят става все по-силно, а знаците, че четенето не трябва да остава на повърхността – все повече.

Какво вижда читателят на пръв поглед, на повърхността, за която се споменава в някои от разказите? Вижда герои, познати и употребени (често самоцелно) от българската литература в последните три десетилетия, откъснати от “нормалния” живот, насилствено отделени от “истината”, избутани сякаш далече от общоприетите представи за “човешкото”. Разбира се, трите думи неслучайно са в кавички, защото разказите на Палми Ранчев показват точно това – как важните думи не толкова са останали без смисъл, колкото са се отдалечили от него и са се приближили до нещо друго. Светът, изграден след тази подмяна (която има и политически, и етически, и чисто естетически измерения), не е свят за всички. И именно изпадналите от него – независимо дали съзнават, или не съзнават състоянието си – са онези, които търси разказвачът Ранчев. Повечето от тях са обитатели на периферията, бездомници и просяци, престъпници и проститутки, има и такива, които са отвъд периферията буквално – емигранти, пътешественици, трети обаче са в самия център на “нормалното” – например журналистът от първия разказ. В мислите и разговорите им често се стига до “обичайният за последните, а и за годините преди тях монолог”, до това как нещо се е случило, нещо е изчезнало, нещо се е счупило.

Лесно е разказите от сборника да бъдат описани като разкази за Прехода – в историите има достатъчно герои, които се чувстват измамени и които са били предадени преди, по време на и след промените у нас. Но ако реши да ги чете единствено като политически разкази, читателят, струва ми се, ще изпусне дълбочината, до която се опитват да стигнат героите на Ранчев. Дълбокото е мястото, където са истината и човешкото без кавички и пътя към тях е труден, почти невъзможен. Някои го зърват за малко с помощта на Съдбата (както е например в разказа, дал заглавието на книгата), други – в страшната реалност на съня (както пък е в чудесния “Сънища и други реалности”), трети само се докосват до тях и това ги ужасява (“Жената с кученцето”). Няма миг, в който темата за изгубеното и отнетото да не търпи развитие. Натрупването в края създава свят, по-голям от този, от който е тръгнал читателят, както и от този, който той обитава. Това може и да звучи абстрактно, но мисля, че тук е трагедията на човеците на Ранчев – в тяхното желание не само да се свържат обратно с изгубеното, но и да намерят начин, език, с който да предадат чувствата и мислите си на околните така, че да бъдат разбрани, а не изритани вън от “нормалното”.

Винаги трябва да имаш достатъчно желания и амбиции… За да се наричаш… Да те наричат…” казва един от героите на “Меланхолични приятели” и загатва за напрежението между наложения ти свят, който не е твой, и желания свят, до който май няма как да достигнеш. Дори да се опитваш, както прави герой от друг разказ, да разчиташ единствено на себе си и на сетивата си (“Нямам нужда от подобна информация. Достатъчно ми е каквото виждам и чувам.”) Дори да се опитваш да симулираш материално “реалността” на “обикновените” хора, като Пецо от “Какво точно се счупи”.

Езикът на Ранчев е отражение на стремежите на георите – в голямата си част е лаконичен, конкретен и на моменти се издига до (или пък спуска към) поетичното. Така напрежението между реалността, заслужаваща кавички, и онази, която обитават – по-често с умовете и сърцата, отколкото с телата си – героите на разказите, не стихва до последната страница, където търсенето на истинския, личен и разбираем, свят продължава.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори