Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

nishto

Пиер Антон Детето



nfcНищо“ на датската писателка Яна Телер е много кратък роман за смисъла. Или за липсата на такъв. Или пък за относителността на всичко в живота, включително на смисъла и безсмислието.

Един клас четиринайсетгодишни деца се сблъсква с внезапната лудост или озареност на своя съученик Антон, който се качва на едно дърво и започва да сипе от там кратки монолози за безсмислието на всичко. Ние, възрастните читатели, сме чували и чели тези монолози много пъти, най-вече в не особено добри и дълбоки текстове. Но съучениците на Антон не са. И тази тяхна първа среща с популярния екзистенциализъм се оказва животообръщаща. Или не.
В отговор на летящите от дървото към главите им разкрития за света на възрастните и безсмислието на живота, децата решават да издигнат купчина от смисъл. Всяко от тях е принудено от останалите да хвърли върху купчината най-смисленото нещо в живота си. Основата на купчината – от чисто сюжетни съображения – е положена от най-приемливите раздели със скъпото. По-нагоре и по-навътре в романа нещата стават по-шокиращи (но и някак по-предвидими).

Нищо“ се води юношески роман, но всъщност не е. Той е един от онези текстове, които употребяват деца и животни, за да изкарат от устите (и муцуните и клюновете) им „истини“, в които възрастният читател да види себе си. Разбира се, в тези текстове нито децата са деца, нито животните – животни. Но възрастните често са доволни. Изкушавам се да нарека този жанр някакъв вид порнография, но няма да го направя, за да не бъда разбран погрешно. Ще го нарека популярна алегория. И във връзка със сравненията на „Нищо“ с „Повелителят на мухите“ ще кажа, че за мен най-близкият роднина на книгата на Телер е „Джонатан Ливингстън Чайката“, но без широтата, която, предполагам, разкрива пред очите един птичи поглед.

Алегорията не е лесен жанр. Често изкуствената конструкция, създадена от автора, за да моделира някаква идея или емоция, е твърде видима, дразни очите, а и ушите на читателя с това, че не дава възможност за диалог. Така и гласът на Агнес – момичето, което разказва историята в „Нищо“, е често недетски, неестествен, забелязващ само това, което трябва да се забележи според „философската“ рамка, зададена от авторката. Такъв глас започва да разказва и оставя след себе си само притчоподобни следи. От време на време детското се появява в него, но то се изразява по-скоро в инфантилност и очевидност на сравненията („Училището беше толкова сиво, грозно и ръбато, че едвам си поемах въздух – изведнъж то сякаш бе самият живот“), отколкото в някакъв опит да се постигне убедителност на детския поглед и разказ.

Използвам думата „детски“, защото Телер разполага разсъжденията и реакциите на героите си в едно доста по-широко поле на детството, отколкото предполага възрастта 14. Може би защото това е прагова възраст, началото на прехода към света на възрастните и на регулирания и координирания смисъл. Това колебание между детското и зрялото е интересно, макар и несмело използвано. Ясно е, че „възрастен“ се е опитал да положи историята в романа и да й даде тон. Това е видно от особената структура, в която кратките глави биват прекъснати от още по-кратки изречения, поставени в средата на белия лист (заобиколени от нищото може би). Видно е и от повтарящите се във всяка глава конструкции от изречения от по една-две думи и степенуващи частици. Търсен е някакъв ритъм (макар че резултатът е по-скоро тик), вероятно и модел. И „детето“, което изговаря историята с думите и емоциите си, следва зададения от възрастния път, опитва се да се намести в модела. Нищо повече от това. Няма игра с това да сложиш в тази структура детското и да видиш какво ще стане, да провериш възможно ли е изобщо това, да позволиш сътресения, разпад. Това вече би било интересно. Но и би било друг роман, някой по-малко арогантен.

Виждам, че „Нищо“ вече разделя читателите на две, което за мен е по-скоро положителен знак. Може би някои читатели ще видят някаква сила в хилавите литературни, философски и психологически стълбове на произведението на Телер. На мен ми е трудно.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори