Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Възпламеняване

Подпаленият съвременен свят във „ Възпламеняване “



spkИма книги, които бъркат с пръст в раната. А някои рани трябва да кървят непрекъснато.

Разговорът за тероризма, неговите причинители и неговите жертви понякога затихва. Хората от Запада стискат здраво очи, за да не си припомнят ужаса от заплахата, която дълго време беше ежедневие и съвсем не е отминала. Но дори и да приспиш болката, болестта остава неизлекувана.

„ Възпламеняване “ на Крис Клийв е от тези книги – бодливи, болезнени, лечителни. Излиза от печат за пръв път през 2005 г. в деня, белязан от един от най-страховитите атентати на десетилетието – 3 бомби избухват едновременно на три различни метростанции в английската столица. Това предопределя съдбата на книгата-пророчество – тя е изтеглена от пазара и се връща отново чак година по-късно. Така се самосбъдва докрай. Антиутопията се превръща в реалност едновременно със създаването си.

Странен на пръв поглед като форма роман е “ Възпламеняване „. Това е един дълъг монолог – писмо до Осама бин Ладен, написано от майка, загубила сина си и мъжа с в убийствен атентат на стадион в Лондон. Поднесен така, сюжетът обещава реки от сълзи и сладникав сантимент, обичаен за този тип книги. Изненадата идва още от първите редове. Крис Клийв не си е позволил и капка мелодраматичност. Наративът е груб, неграмотен, искрен, агресивен, отчаян. В цялата книга, във всичките ѝ 250 страници, няма нито една запетая. И това е съвсем естествено, изобщо не създава затруднения, а напротив – всяка запетая би прекъснала естествения поток на речта и мисълта.

А той е неудържим – минава през всички етапи на отчаянието, самообвиненията, омразата, беса, дори докосва примирението. Стига и до прошката, поднесена със същата директност като обвиненията.

Жената, която говори, няма име. Всяка персонализация би извадила разказа от неговата всеобхватност. Така звучи написаното от Крис Клийв, сякаш се случва в главата на читателя, липсва дистанция, задъханият ритъм тече със скоростта на мисълта, прехвърля се в мисловния поток на читателя и събужда емпатия без никакво посредничество на образи, думи или символи. Това е свръхмайсторство – да нацелиш ритъма на наратива така, че да резонира на честотата на този, който чете. Усещат се естествените криввания, нормалните отклонения, случайните хрумвания. Но и основната тема остава там като кървава нишка – загубата и ужаса да живееш след нея.

Жената, която разказва, е безпощадна най-вече към себе си. В историята, която пише в непрестанен речитатив, тя не скрива омерзението, което изпитва към собственото си поведение преди и след атентата. С жестока откровеност разказва сцената – потресаващо натуралистична – в която изневерява на съпруга си и прави секс с друг мъж, докато гледа по телевизията как стадионът избухва в пламъци и помита семейството ѝ завинаги. А после следват още по-кошмарни и натуралистични сцени на смърт, страдания, дивашка жестокост и първобитен ужас пред насилието.

Тя е всички хора и всеки човек в началото. После се оформя триъгълник – любовен и социален – с прозрачен подтекст. Разказвачката – обикновена лондонска работничка – попада в компанията на любовника си – журналист, символ на интелектуалната прослойка, и неговата приятелка – лайфстайл журналистка, представител на високата средна класа. Обществото е събрано в този странен, противоречив, воюващ, дори смъртоносен триъгълник. В картината е намесен и четвърти човек – представител на полицията (властта), с когото разказвачката също има интимни отношения. В този привиден хаос Клийв кодира цялата картина на съвременното общество. Интелектуалците, откъснати от реалността (Джаспър Блак се дрогира и пие) са обвързани с богатите (Петра е несменяемата му приятелка, въпреки че Блак едва я понася), но флиртуват и дори спят с пролетариите. Разказвачката е копие на богатата Петра, разликата между двете е само въпрос на стил. Властта, олицетворена от полицейския началник, е беззъба и коварна едновременно, опорочена от грешни избори и изцяло лишена от усет за ценността на човешкия живот.

Не претрупана, но много силна е образността при Крис Клийв. Достатъчно е да се спомене картината на Лондон месеци след атентата – в небето над града са издигнати огромни баражни балони, които трябва да попречат на нови атентати по въздуха. И всяко от хилядата въздушни кълбета е с лицето на един от загиналите в бомбената експлозия. Детето и съпругът на Разказвачката се реят над главата ѝ като в сцена от апокалиптичен филм.

Всички проблеми на съвремието, разслояването между елити и маса, класовата непоносимост, прикрита зад фалш и лицемерие, всички конфликти са вкарани в една история, която задушава с чернотата и безнадежността си.

И само невидимият Осама, мълчаливият събеседник на Разказвачката, стои като съдник отстрани и раздава бомби вместо наказания. Той получава прошката, която тя отказва на останалите живи.

А междувременно по редовете на романа блясват изречения, които стъписват. Нито едно клише не се е промъкнало във “ Възпламеняване „, нито една дотегнала от повторения фраза.

Този роман се чете с емоция, която не е лесна за дефиниране. Затова и стилът му е труден за определяне. Не е нито антиутопия, нито реализъм, нито фантазия. Едновременно е всичко това.
Това е първият роман, който Крис Клийв пише от името на жена в аз-форма. След това се появява „Другата ръка“, в която писателят се въплъщава едновременно в две жени и разказва историята през личната им гледна точка. Тази метаморфоза, този сблъсък на съзнания му се получава безотказно. Сякаш е по-лесно да се види света през очи, които не са твои. Само така ужасът на съвремието може да бъде описан без спасителния пояс на сантименталността.

“ Възпламеняване „, Крис Клийв, издателство ICU, 2018, София



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори