Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

рапсодия

Превзета рапсодия



spk Рапсодия е музикален жанр, едночастов, който се опира на фолклорни мотиви и залага много на импровизацията. В епохата на романтизма е сред най-предпочитаните, достатъчно е да споменем само Ференц Лист (1811-1886) с неговите 19 унгарски рапсодии. Лист се смята за създател на жанра, макар че преди него свои произведения определя като рапсодии и един чешки композитор, Вацлав Томашек (1774-1850). Известен е неговият цикъл „Еклоги, рапсодии и дитирамби“. Любопитно е това прибягване на композиторите от древните литературни жанрове, което по-нататък във времето се измества и художниците започват да избират за своите картини музикални термини. Последното е особено характерно за Джеймс Уистлър (1834-1903) с неговите цветни симфонии, композиции и ноктюрни. Всичко това показва, че изкуствата не са херметично затворени естетически феномени, че изкуствата преливат в едно друго и то не само жанрово, но и тематично, и емоционално, и сюжетно.

Мария Касимова-Моасе със сигурност е имала наум както дългата културна история на думата „рапсодия“, така и това преливане на изкуствата, след като избира да назове първия си роман „Балканска рапсодия“. Два са вероятно мотивите за решението: най-напред изричното посочване в „Послеслова“, че историята, която тя (ни) разказва, я е преследвала дълго и ту я е оставяла, ту отново я е захващала. Тоест, настояването е, че макар и мислена и премислена, книгата повече е плод на импровизация – чакала е вдъхновението, за да се случи/получи книгата: повече е литературна импровизация, не толкова творба със системен и планомерен характер. Уточнението „За този не-роман“ още повече засилва внушението: не очаквайте нещо, което се съобразява с практиките и законите на романовото писане, всичко това е рожба повече на импулс, отколкото на метод. Декларираното бягство от литературата обаче – вместо да я предпази, я води право в капана на литературността, с други думи – до изпадане и подчиняване на перото ѝ на представи, които в съзнанието на масовата публика биха минали и минават за висока литература, за литератураТА. Почеркът на Мария Касимова-Моасе затъва в извънредни и прекомерни литературо-образности, в квази-литературност понякога, което е ясно отличимо най-вече в лексикално-граматическата конструкция на нейната отделна фраза: „Бялото усукано пране леко се отпусна между възлестите ѝ ръце, а капките от мокрото му тяло започнаха истерично да бягат обратно към водата“ (с. 13-14); „Пазарната какафония беше изчезнала, а разноцветните хора измежду сергиите стояха като скицирани с парченце червена тухла“ (с. 98); „Раждането на деня се оцветяваше в розово и с първите лъчи на слънцето сутринта започваше неуморимо да я ръчка“ (с. 153). Вижда се как авторката прибягва до онова, което пред публиката минава за богатство и сочност на фразата, прикотква тя читателите си да мислят колко вкусно, плътно, пикантно са подредени думите ѝ – като в приказка. Превзема се, сиреч, литературно се превзема; един своеобразен литературен маниеризъм. Прилича тя в това си увлечение на почерка на Керана Ангелова, която също залага на подобна суетна и маниерна бароковост – пищна, увивна, изобилстваща, на места чак натруфена, особено в последния ѝ роман „Видение в Мемфис“. В „Балканска рапсодия“ бъка от посипани с прилагателни и наречия изречения, една истинска епитетна пресоленост, чиято прекаленост на моменти отегчава, уморява и досадява. Важи, за съжаление, тук с пълна сила песимистичната българска поговорка, че много хубаво не е на хубаво: прекаленият писател и читателю не е драг…

Вторият мотив е, разбира се, фолклорен. Без съмнение, градежът на „не-романа“ стъпва здраво на фолклорни мотиви, ако и разказани в ново време, за което, впрочем, също има препратки: името Теотица носи определен фолклорен, битов характер, дори само поради това, че наставката –ица се съдържа в множество български малки и по-големи селища или реки: Ковачица, Бреговица, Берковица, Върбица, Гаганица, Драганица, Бистрилица, Твърдица, Брегалница, Марица и т.н. Да си спомним и Антица от „Чифликът край границата“ на Йордан Йовков, където името, избрано от Певеца на Добруджа, също търси да се опре на дълбоки отколешни народни нрави и обичаи. А прийомът, който би ни се сторил, че е продиктуван от желанието за модерност и оригиналност у книгата – разговорите на авторката с героите, черпи тъкмо от постройката на българските народни песни, които в голямата си част не са нищо друго, освен диалог. Мириам, от своя страна, такава, каквато е описана, носи всичките измерения на един врязан в недрата на колективното съзнание и български, и балкански типаж – този на чешита. Чешити са едни от най-старите и обичани български фолклорни герои – Хитър Петър и Голчо от Голтупан; чешит е, ако щете, и Бай Ганю – цялата му непоместеност в обществата на Централна Европа е проявление на този негов балкански чешитизъм. Много още може да се укаже в това направление, но по-важното е да се (у)каже друго: че фолклорният пласт в романа „Балканска рапсодия“, макар и нескрито манифестиран, е солидно литературно обработен; носи белезите на пипнатост именно в посока отново на литературност. (Сещам се тук и за прекрасния роман на Теодора Димова „Марма, Мариам“.) Действие, приличащо донякъде на добре познатите аранжировки и обработки на български народни песни от Филип Кутев, Красимир Кюркчийски, Анастас Наумов и др., или на днешните постановки на псевдо-фолклорна основа, особено тези на Нешка Робева, но в литературен вариант. Което създава усещането, поне у мен, за една не толкова извираща отвътре фолклорност, колкото за предумишлено търсена, съзнателно приравнявана към мнението, към което се придържа масовата публика за това що е то „автентичният фолклор“. Фолклорност, носена от девет кладенци, но отново избиваща в превзетост, тоест изкуственост, тоест неестественост: много баби – хилаво дете, в случая много фолклори – хилаво романче. Пардон, не-роман…

Не-роман. Тогава какво – приказка, легенда, басня ли е разказаната от Мария Касимова-Моасе фамилна история под наименованието „Балканска рапсодия“? За да се ориентираме, може би ще ни помогне съдържанието на книгата: Мириам е особено дете, странно и необикновено още от раждането си (преди да изплаче за пръв път оглежда света дали да го стори), „щуро момиче“ (с. 20), което расте в незаможно семейство сравнително волно. Майка ѝ, Теотица, непрекъснато пере, чисти, домакинства, докато баща ѝ Тодор всеки ден запасва престилката, за да продава в малкото дюкянче, с което издържа домашните си. Теотица си има врагиня – попадията Василико, Мириам пък си има мъничка сестричка Мила, която я следва навсякъде по петите. (Има и двама братя, ама те кой знае каква роля в повествованието нямат.) Мила е с нея и когато по-голямата сестра среща Ахмед, лимонададжията, с когото се влюбват безпаметно. Любовта им обаче е греховна, поне според Теотица – хора от различни вери не бива да се събират наедно. Мириам възразява – и ти си гъркиня, пък си взела баща ми Тодор, българина! От една вяра сме, гълчи Теотица и прогонва непреклонната си дъщеря. Градчето също настръхва срещу двамата влюбени, затова се преместват те в Истанбул – голям град, ще се скрият. Не успяват, разбира се, но тази беля не идва сама – Ахмед се разболява и умира. Мириам е в безизходица, праща големия си син Хаалим да припечели нещо около джамията, докато тя се грижи за малкия Карим. Ала каръкът не спира, затова Мириам решава: с малкия Карим заминава за България, големият Хаалим отива в общежитие и остава там. Което е донякъде странно, след като преди това майка им ги е разпределила – големият е кръстен, малкият – правоверен. В общежитието обаче Хаалим усеща с цялото си същество, че нещо става, че близките му го зарязват – и се втурва към пристанището: „Мириам стоеше на колене пред сина си, докато той плахо се изправи. После разтвори ръцете си и Хаалим потъна в тях“ (с. 237). Завеса: „Тръбният зов на корабната сирена…“

Гъстотата на повествованието се разрежда от разговори на авторката с героите от книгата, оформени като интервюта – по две с Теотица и Мириам и по едно с Ахмед и Хаалим. Това журналистическо пресичане на разказа играе двойнствена роля: от една страна, да освободи историята от сантименталисткия и мелодраматичен заряд, който преобилно съдържа; от друга, да демонстрира, че това все пак е повече изповеден текст, психоаналитична сублимация, отколкото желание за литературен успех. Решението е добро, тъй като иначе в изградената картина твърде щяха да си личат клишетата на балканското, на „балканизма“ (по Мария Тодорова) – враждебността, неразбирането включително на битово ниво, в същото време смесването на култури и религии, което няма как да не доведе до изплитането на сюжет, подобен на Ромео и Жулиета: „Да продължаваме да вярваме, че любовта не разделя, а пренарежда“, пише в своя „Вместо предговор“ Невена Дишлиева-Кръстева. Но въпреки тези пресечки, чувството за стереотипност се запазва – твърде разпознаваемо е разказаното, с нищо не изненадва. Затова, макар и безспорно на по-добро литературно ниво, по-майсторски изписано, създаденото от Мария Касимова-Моасе много ми напомня на други квази-фолклорни произведения, превърнали се в хит на българския книжен пазар – „Стопанката на Господ“ на Розмари ди Мео и „Бабо, разкажи ми спомен“ на Ивинела Самуилова. Изтъкана е от същата преднамереност, от същото желание за „емоционален рекет“ (изразът е на Дария Карапеткова) върху читателя, от настояването, че той няма как да не се разплаче, че той трябва да се разплаче. И тази милозлива струна бива дърпана толкова силно, толкова упорито и претенциозно, че рапсодията зазвучава мъничко фалшиво. Мъничко фалшиво, но пък много превзето…

Мария Касимова-Моасе „Балканска рапсодия“, ИК „Колибри“, С. 2018



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори