Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Proleten panair-vs za knigite

През панаира блуждаейки



Stolichna1
През Панаира на книгата чак да блуждая не си позволих, целенасочено се движех – липсата на време задължава: преминавах през щандовете, за да стигна този на „Парадокс“. Исках да се сдобия с книгата на Лоран Бине „Седмата функция на езика“, която разказва за последните дни от живота на Ролан Барт – любимия ми френски мислител, убит, впрочем, на пешеходна пътека от български шофьор на перилен камион. Оказа се, че нетърпението ме е подвело: Анна Хаджимишева от книжарница „Нисим“ охлади ентусиазма ми, разкривайки, че книгата все още я нямало по лавиците. На щандовете обаче имаше много други книги, които харесах (и то не една, а поне десет). В жегата, признавам, беше малко трудничко движението – де е фланьорът на Бодлер и на Бенямин, спокойно шляещ се из парижките пасажи, цивилизовано моткане е неговото, докато моето – хаотично и криволичещо по напечените от слънцето плочки пред НДК?!… С глава, пушеща от слънцето, и с бутилка вода в джоба, която изпих още на десетата минута – честно казано, само жаждата за книги ме крепеше. Макар че какво е моето разжаряване в сравнение с хората зад щандовете – панаирът винаги е имал своите герои, а те, според мен, са най-героичните от всички.

И така, отивам към „Парадокс“, но стигам до „Жанет 45“ – ето ти отново парадокс! Излязла е новата книга на Георги Господинов „Всичките наши тела“, хората се спират, вземат я в ръка, зачитат се – историите са кратки, кажи-речи го почти фейсбук статуси. Мен обаче повече ме грабна „Морска книга“ на норвежеца Мортен Стрьокснес не само заради изящното оформление, но и заради „Ние, удавниците“ на датчанина Карстен Йенсен – една от най-хубавите книги, които съм чел напоследък. Е, има и други красиви: „Хубостта е рана“ на Ека Курняван („Колибри“) – индонезийската „Сто години самота“, както я наричат, „Кафенето на екзистенциалистите“ („Изток-Запад“) – прекрасната история на екзистенциализма и неговите най-ярки представители, описани и с хумор, но и с почит от англичанката Сара Бейкуел, „Канелените магазини“ и „Санаториум „Клепсидра“ („Аквариус“) на Бруно Шулц – този гениален полски евреин, станал жертва на омразата и предразсъдъците. Такива книги си дирех в жегата и бавно, без бързане, блуждаейки, намерих им „съответствия“: „Нощна пеперуда“ (ICU) на финландката Катя Кету – един полумагически-полуисторически разказ за съветските лагери и за малката общност на марийците, една от угрофинските народности в руската империя (известни още с названието черемиси); „Страстите на разума“ („Ера“) на майстора на романизираната биография Ървинг Стоун, блестящо (и с доста на брой страници) предал живота на Зигмунд Фройд; „Автобиография на един труп“ („Аквариус“) на Сигизмунд Кржижановски  – съветският писател от полски произход, чиято съдба, макар и не толкова трагична като на Бруно Шулц, е достатъчно сурова – не публикуват произведенията му, издържа се с преводи и пише за чекмеджето. Даря Хараланова има усет към такива поразени от коварния ХХ век автори! Ще има какво да чета през лятото, облажавам се…

От унеса ме извади Силвия Чолева, маха ми: „Тука съм, тука!“ Отидох да я видя, естествено, на нейния щанд винаги може да се намери качествена поезия – и българска, и чужда. Не се излъгах и този път: отдавна исках да си взема „Обратното на слънчогледа“, книгата със стихове на Цочо Бояджиев („ДА“). За тези, които не знаят кой е Цочо Бояджиев, пояснявам: интелектуалец от висока проба, световно ниво, създател и сърце на единствената може би философска школа в България – тази на медиевистите, въвел в световното медиевистично поле синкретичния подход на културологично-философското изследване (достатъчно е да спомена тук „Нощта през Средновековието“, едно приносно изследване във всякакви посоки), професор, фотограф, преводач на Тома от Аквино, на Братя Грим и на още много латински и германски автори, последната му страст – португалската поезия… Който не е чел „Обратното на слънчогледа“ – книга с тихи, вглъбени и в същото време вдъхновяващи стихове, може само да съжалява. Но може и да се поправи: книгата е налице, поезията в нея ни изважда от миазмите на пошлото всекидневие, очертава други пространства, друг начин на живот – смислен и ценностен. Чудя се в тази връзка: дали пък точно защото почти спряхме да четем поезия (но пък че такава се пише на поразия, е видно; друг е въпросът каква поезия е тя), ни докара до състоянието на озлобеност, вулгарност, агресивност и безпардонност? За мен отговорът е „да“ (като издателството на Силвия Чолева, може би неслучайно с Калоян Игнатовски са избрали това име – утвърждаващо и позитивно). И докато ми минаваха тези разсъждения през акъла, неусетно се приближих до щанда на „Ерго“ с Мартин Христов. От него отдавна си бях набелязал един исторически роман – „Турско огледало“ на Виктор Хорват, взех си го. Хорват е унгарец, действието на романа се развива в град Печ, където се спояват различни етноси, обичаи, ритуали, стремежи и въжделения. Със сигурност едно сравнение с българските „Възвишение“ и „Чамкория“ ще бъде интересно, но и опасно: можем да се подхлъзнем по плоскостта на лесните аналогии и отъждествявания, което би могло да се прояви и в оригинални открития, но и в самоволни интерпретации. Или, както би се изразил Умберто Еко, свръхинтерпретации…

А като казах Еко, няма как да не отбележа гигантската книга, над 1000 страници, „Средновековното мислене“ („Изток-Запад“) на същия този Умберто Еко с двама преводачи – от италиански Ина Кирякова и от латински за кой ли път неуморният и всесъздаващ Цочо Бояджиев. Тежка книга, скъпа книга: цената й е солена, 99 лв., но въпреки това разбрах, че са продадени към 400 бройки, което си е направо за захлас: има ги, значи, от една страна, хората, склонни да извадят тази немалка сума, за да четат такъв фундаментален труд на такъв фундаментален за съвремието ни интелектуалец – не е, сиреч, нацията така оглупяла, както се опитват да ни убедят всякакви телевизии, вестници, сайтове; от друга, щом има хора, способни да отделят такива средства, значи могат да си го позволят – следователно включително в материално отношение лека-полека тръгваме да се въздигаме. Е, за Еко аз се въздържах, но си взех изящното томче, предложено ми от моята приятелка Елена Делвинска, „Добре дошли в Средновековието“ на Мишел Зенк – френският медиевист и литературен историк, който по един неподражаемо достъпен начин в поредица от радиобеседи разказва за средновековната поезия – трубадурската, труверската, а и не само. Насладих се и на „Руската култура“ на Дмитрий Лихачов в превод на Мария Петкова – едно любовно, но и болезнено признание на големия мислител, който с тревога описва не чак дотам добрите пътища,  по които е поела скъпата му родина. Проникновен поглед, честен и суров, без потьомкинщовини…

Честен е и погледът на Недялко Славов в „Пиафé“ (Хермес“), който в специфичния си стил изразява безпокойството си от все по-изпадащата в периферията на обществото любов между мъжа и жената. Четем безпокойството му в епиграфа: „Това сме цялото Човечество, решено с първата му формула – жена и мъж, които идват, жена и мъж, които си отиват“. Глобализацията обаче преобръща тази цялост, накърнява я – и Недялко Славов точно за това бие „Камбаната“. Не камбана, а изстрели и смърт извират от „Кървав меридиан“ („Пергамент прес“) на Кормак Маккарти. Потрисаща книга, с която авторът изразява убеждението си за американската изключителност, за фундаментите на Съединените щати – фундаменти, изградени от насилие, ужас, безчувственост и алчност. Сигурно не е така докрай нито за всички американци, нито за цялата Америка, но Кормак е така убедителен, така въздействащ, че забравяш да се съмняваш, докато четеш, а само потреперваш от страх и трепет, от ужас и покруса. В известна степен като продължение може да се чете „Кървав меридиан“ както „На ръба на света“ („Колибри“) на Томас Пинчън, така и „4 3 2 1“ („Колибри“) на Пол Остър – двама автори, които са виртуози в дисекцията на съвременното американско общество. Изобщо англоезичната литература има какво да ни даде, не са само бруталните хорър бестселъри и епичните фентъзи поредици. Сетих се за Филип Рот, докато разгръщах книгата на Остър – автор, когото Нобеловият комитет така и не удостои с награда. Прочее, както и Умберто Еко. Но има световна справедливост, подсмихвах се, докато блуждаех – комитета го връхлетя осъдителното острие на движението #metoo и ей го – чудят се в Швеция как да се оправдаят и да се оправят… Чак Нобела отложиха заради смута.

Оправданието на Панаира, поне за по-голямата част от читателите, са обаче не новите книги – въпреки че издателите винаги пускат забележителни заглавия, а намаленията, които той предоставя. На книгата това й е хубавото – може да залежава, но винаги е прясна „стока“ за онзи, който все още не я е прочел. В този смисъл блуждаенето ми също се увенча с успех – не открих „Седмата функция на езика“, избързвайки, но открих книги, за които отдавна си бях наумил, че трябва да имам, за да ги прочета. Изброените по-горе са малка част от тях, на следващия панаир се надявам да бъдат повече. През който панаир отново ще блуждая… :)



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори